Сбогом, моя красавице
- Автор: Чэндлер Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Даскалов
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Сбогом, моя красавице». Краткое содержание книги:
— Губя ти времето само, за да ти стане ясно, че благодарение на татко спокойно се оправям с полицаите. Мисля, че трябваше още снощи да ти кажа. Тази сутрин, след като разбрах на кого е възложен случаят, отидох при него. Отначало ти бе малко сърдит.
— Нищо чудно. Дори да му бях казал цялата истина, пак нямаше да ми повярва. Само дето щеше да ме нахока.
Изглежда, се засегна. Станах и отворих и другия прозорец. Шумът от уличното движение нахлу на вълни като морска болест. Чувствувах се отвратително. Отворих дълбокото чекмедже на бюрото, извадих служебната бутилка и си налях.
Госпожица Райърдън ме наблюдаваше с неодобрение. Вече не бях солидният мъж. Не каза нищо. Изпих си питието, прибрах бутилката и седнах.
— На мен не предлагаш — рече тя хладно.
— Извинявай. Няма дори единадесет. Нямаш вид на такава.
Тя присви очи в ъглите:
— Това комплимент ли е?
— В моя кръг — да.
Замисли се. Отговорът ми нищо не й говореше. И на мен не ми говореше нищо, но след напитката се чувствувах много по-добре.
Наведе се напред и бавно прекара ръкавиците си по стъклото на бюрото.
— Не би си взел помощничка, нали? Дори ако ти струва само по някоя добра дума от време на време?
— Не.
Кимна.
— И аз така си мислех. По-добре ще е да ти предам информацията и да си ходя.
Не казах нищо. Пак запалих лулата си. Това ти придава замислен вид, когато изобщо не мислиш.
— Първо на първо ми хрумна, че подобна нефритена огърлица ще има музейна стойност и ще е добре известна.
Държах запалената клечка във въздуха и гледах как пламъкът пълзи към пръстите ми. После леко духнах и я пуснах в пепелника.
— Изобщо не съм ти споменавал за нефритена огърлица.
— Да, но лейтенант Рандал ми каза.
— Трябва да му се тури катинар на устата.
— Той бе познат на баща ми. Обещах му да не казвам.
— Но ми казваш на мен.
— Ти вече знаеше, глупчо.
Ръката й изведнъж политна нагоре, сякаш щеше да отиде до устата й, но стигна само до средата и после бавно падна надолу, а очите й се разшириха. Бе добре изиграно, но аз знаех още нещо за нея и това развали ефекта.
— Ама ти си знаел наистина, нали — изговори тя думите шепнешком.
— Мислех, че става дума за диаманти. Гривна, чифт обици, медальон, три пръстена, единият с изумруди отгоре на всичко.
— Нито е смешно, нито е умно.
— Нефритът Фей Цуи. Много рядък. Шейсет инкрустирани зърна, всяко около шест карата. На стойност осем хиляди долара.
— Имаш толкова хубави кафяви очи, а се мислиш за грубиян.
— Добре де, чий е и как разбра?
— Много лесно. Реших, че най-добрият ювелир в града вероятно ще го знае, и отидох да попитам управителя на „Блок“. Казах му, че съм писателка и искам да пиша статия за редките нефрити… версията ти е позната.
— И той повярва на червената ти коса и на сините ти очи.
Изчерви се до уши.
— Добре де, въпреки всичко ми каза. Собственост е на една богата дама, която живее в Бей Сити, в едно имение на залива. Госпожа Луин Локридж Грейл. Съпругът й е банкер инвеститор или нещо подобно, извънредно богат, с капитал около двадесет милиона. Имал е радиостанция в Бевърли Хилз. Станция КФДК, където госпожа Грейл е работела. Преди пет години се оженил за нея. Тя е очарователна блондинка. Господин Грейл е на възраст, боледувал е от черен дроб, стои си вкъщи и пие каломел, докато госпожа Грейл скита насам-натам и добре си прекарва времето.
— Този управител на „Блок“ е доста приказлив човек.
— О, та аз не научих всичко това от него, глупчо. Само за огърлицата. Останалото научих от оня перко Гърти Арбогаст.
Пресегнах се в дълбокото чекмедже и извадих отново служебната бутилка.
— А бе ти да не си от онези пияни детективи, а? — запита тя разтревожена.
— Защо пък не? Те винаги решават случаите си, без да си дават много зор. Давай по-нататък.
— Оня перко Гърти е светски редактор на „Кроникъл“. Познавам го от години. Тежи сто кила и носи мустачки а ла Хитлер. Има си своя картотека за семейство Грейл. Виж.
Бръкна в чантата си и плъзна една снимка по бюрото, гланцова фотография формат дванадесет на осем.
Бе някаква блондинка. Блондинка, заради която епископът би издънил с шут витража в църквата. Облечена бе за излизане, в бяло и черно на снимката, подходяща шапка и имаше леко високомерен вид. Всичко каквото можеше да си пожелае един мъж… тя го имаше. Около тридесетгодишна.
Налях си солидна порция и като я гаврътнах, си изгорих гърлото.
— Махни я. Ще ми се вдигне кръвното.
— Защо, донесох я за теб. Иска ти се да я видиш, нали?
Хвърлих й още един поглед. После я мушнах под попивателната.
— Какво ще кажеш за довечера в единадесет?