Прах от мечти

Стоеше сред изгнилите отломки от корабни греди, висок, но изгърбен, и ако не бяха опърпаните му дрехи и дългите разрошени от вятъра коси, можеше да е статуя от бял мрамор, катурнала се от града Мекрос зад него и като по чудо паднала изправена върху безцветния льос. Откакто Удинаас наблюдаваше, далечната фигура не бе помръднала.

Скърцането на камъчета издаде, че още някой идва от селото, и след миг Онрак Т’емлава спря до него. Воинът дълго не продума нищо: мълчаливо, вдъхващо сила и увереност присъствие.

Това не беше свят, през който да се втурнеш стремглаво, беше разбрал Удинаас. Не че самият той изобщо някога бе проявявал нетърпение в живота си. От дълго време преди да дойде тук, в Рефугиума, се беше чувствал все едно, че влачи вериги или че гази през дълбока вода. Бавният ход на времето на това място се съпротивляваше на прибързаната арогантност, налагаше смирение. А както Удинаас добре знаеше, смирението винаги идва неканено, събаря врати и разбива стени. Възвестява идването си с юмрук в лицето, с коляно в слабините. Не буквално, разбира се, но резултатът е същият. Рухваш на колене, едва си поемаш дъх, слаб и безсилен като болно дете. А светът стои надвиснал над теб, глупака, и бавно ти поклаща пръст.

„Всъщност би трябвало да има нещо повече от това. Че то, ако аз бях богът на всички богове, това щеше да е единственият урок, който бих налагал — толкова пъти, колкото е нужно.“

„Но пък това щеше да ме превърне в един претрупан с работа кучи син, нали така.“

Слънцето не топлеше — предвещание за идващата зима. Шаманките казваха, че през следващите месеци щяло да има дълбоки снегове. Сухи листа, заплетени в пожълтялата трева по билото на хълма, пърхаха и тръпнеха в боязливо предчувствие. Удинаас не обичаше студа — най-лекото захлаждане и ръцете му изтръпваха.

— Какво иска той? — попита Онрак.

Удинаас сви рамене.

— Трябва ли да го извадим оттам насила?

— Не, Онрак, съмнявам се, че ще се наложи. Засега поне мисля, че не е останала борба в него.

— Ти знаеш повече за това от мен, Удинаас. Но все пак, не уби ли той дете? Не се ли опита да убие Трул Сенгар?

— Кръстосал е оръжие с Трул? Спомените ми за това са смътни. Бях зает с един призрак, който искаше да ме удуши. Виж, приятелю, мога да разбера нежеланието ти да го виждаш повече. Колкото до Кетъл, според мен изобщо не беше толкова просто, колкото изглеждаше. Момичето вече е било мъртво, отдавна умряло, преди Азатът да го засее. Единственото, което направи Силхас Руин, бе да разпука обвивката, за да може Домът да пусне корените си. На подходящото място и в подходящия момент, за да може този свят да оцелее.

Имасс го гледаше с меките си кафяви очи, потънали в бръчки на скръб — бръчки, които доказваха колко дълбоко чувства нещата. Този свиреп воин, който доскоро — явно — не бе нищо повече от сбръчкана кожа и кости и който сега беше уязвим като дете. Черта, изглежда, присъща за всички Имасс.

— Значи си я знаел през цялото време, Удинаас? Съдбата, която очакваше Кетъл?

— Знаел? Не. Предполагах най-вече.

— Рядко грешиш в предположенията си, Удинаас — изсумтя Онрак. — Добре, иди тогава. Говори с него.

Удинаас се усмихна горчиво.

— И теб те бива в предположенията, Онрак. Ще изчакаш ли тук?

— Да.

Това поне го зарадва, защото въпреки вярата му, че Силхас Руин не се кани да упражни насилие, с Бялата врана човек никога не можеше да е сигурен. Ако Удинаас свършеше посечен с един от онези остри свистящи мечове, то поне смъртта му щеше да дойде пред свидетел. За разлика от сина му, Руд Елале, Онрак не беше толкова глупав, че да се хвърли безразсъдно да търси мъст.