Прах от мечти

Банашар спря насред улицата и вдигна очи към небето. От сградите и уличните фенери се изливаше бледа светлина, но не стигаше достатъчно високо, за да погълне рояците звезди. Толкова му се искаше да се махне от този град. Да намери някой хълм в околностите, мека трева, на която да легне, с восъчната табличка в ръцете. Луната, щом се показа, бе достатъчно тревожеща. Но много повече го изнервяше онази нова ивица звезди, откос като остриета на мечове, смътно зелен, който се беше издигнал от юг и сечеше през познатите съзвездия на Звездната шир. Нямаше как да е сигурен, но му се струваше, че мечовете стават по-големи. Приближаваха се.

Тринайсет всичко — това поне беше броят, който можеше да различи. Може би имаше повече, все още твърде смътни, за да пробият през градските светлини. Подозираше, че истинският им брой е важен. Значим.

В град Малаз небесните мечове все още нямаше да се виждат, прецени той. Засега поне.

„Мечове в небето, земно гърло ли търсите?“

Погледна Блудния. Ако някой можеше да отговори на това, щеше да е тоя. Този самопровъзгласил се Господар на Плочите. Бог на злополуката, играч със съдби. Жалко същество. Но могъщо, несъмнено.

— Нещо не е наред ли? — попита Банашар, понеже забеляза, че лицето на Блудния е призрачно бяло и мазно от пот.

Единственото око улови за миг погледа му, след което се плъзна настрани.

— Вашите съюзници не ме притесняват — рече той. — Но друг е дошъл и сега ни очаква.

— Кой?

Блудния направи гримаса.

— Промяна в плановете. Ти влез преди мен. Аз ще изчакам до пълното събуждане на тази Колода.

— Разбрахме се просто да го спреш, преди да е започнал. Това беше всичко.

— Не мога. Вече не.

— Ти ме увери, че няма да има насилие тази нощ.

— И щеше да е вярно — отвърна богът.

— Но сега някой е застанал на пътя ти. Надигран си, Блуден.

В единственото око на бога блесна гняв.

— Не задълго.

— Няма да приема да се пролее невинна кръв — не и на моите другари. Срази своя враг, ако искаш, но никой друг, разбра ли ме?

Блудния се озъби.

— Тогава просто ги задръж настрана от мен.

Банашар тръгна пак. Стигна до ъгъла на сградата и забърза към входа. На десет крачки от него отново спря, за няколко последни глътки вино, преди да продължи отново.

Но това е проблемът с Ловците на кости, нали?

Никой не може да ги задържи настрана от никого.