Безизходица

Около току-що пристигналия ван на „Спешна помощ“, паркирал пред вратата на джамията, започна да се струпва тълпа от зяпачи. Видях лейтенант Монтана зад предното стъкло, докато викаше подкрепление по полицейската радиостанция.

До вана се насъбраха богомолците, запътили се за поредната молитва в джамията: мъже с куфии на главите и няколко жени, забулени с техните черни забрадки, наричани хиджаби. Но се появиха и някои от местните, които не бяха мюсюлмани, а само търсеха поредното зрелище.

Извадих снимката на Челси и се приближих към множеството.

— Това момиче бе намерено мъртво там, в дъното на алеята — обявих, като вдигнах снимката над главата си. — Да сте видели нещо подозрително тази сутрин?

— О, бяло момиче. Значи заради това е цялата суматоха — подхвърли млада, но доста пълна жена, като се засмя, докато отхапваше от хамбургера си.

— Безобразие — заговори застаналият до нея едър мъж със сплетена на расти коса. — Защо ченгетата се мотаят около джамията? Тук идват само богобоязливи люде. А сега се намъкнаха тези богохулници. Пак се започна с религиозната й расовата дискриминация. Нищо не знаем за някакво бяло момиче!

От начина, по който стоеше мъжагата, полуизвърнат и несъзнателно закриващ дясната си страна, бях готов да заложа месечната си заплата, че мога да отгатна какво крие под голямата си развлечена тениска на „Джайънтс“. Исках да го арестувам на място. Да си изкарам на този задник обзелия ме гняв. Дори не се замислих, че с това мога да взривя тълпата.

Поех дълбоко дъх, за да се овладея, а миг по-късно иззад ъгъла се показаха две патрулни коли от Двайсет и пети полицейски участък.

Закрачих назад към местопрестъплението, когато чух как някакъв прозорец се затръшна от другата страна на улицата. Зад мръсното стъкло на втория етаж ме гледаше слаба чернокожа жена на средна възраст. Тя дълго не откъсна очи от мен, като ми кимна плахо, преди да се отдръпне навътре в апартамента си.

Явно искаше да говорим, но не пред съседите. Боже, дано това ни доведе до някаква следа, помолих се, преди да се върна при Емили.

Оставих двама от униформените си колеги да охраняват алеята и поведох Емили с мен през улицата. Щом влязохме в преддверието, ключалката на една от вътрешните врати изщрака. Показа се жената, която бях видял през прозореца. Тя притисна пръст към устните си в знак да мълчим и само с жест ни покани вътре.

Апартаментът й блестеше от чистота. Мебелите бяха подредени с вкус върху пода от полирано дърво. В кухнята се виждаха домакински уреди от неръждаема стомана.

Жената се представи като госпожа Прайс. След като се преместихме в дневната, аз й показах снимката на Челси.

— Тялото на това момиче беше намерено захвърлено в дъното на алеята на отсрещната страна на улицата — тихо й обясних.

Жената шумно се затюхка, докато гледаше снимката.

— Още едно мъртво дете — промърмори тя с напевния си карибски акцент. — Щях да кажа, че този свят е полудял, но не помня някога да не е било така.