Мъжът, момчето [1999 г.]

Жената за пръв път се взря в мен.

— А, да, сещам се — възкликна тя. — Бяхте заедно с Марти Ман. И му казахте да ме остави на мира.

— Мислех, че не сте го познали.

— Тук съм от близо година. То оставаше да не съм го познала тоя лайнар. — Жената се извърна към Пат. — Извинявай.

Той ѝ се усмихна.

— Не гледам често телевизия — при моята работа не ми остава време, но тая грозотия се мъдри по всички вестници. Както подразбрах, пак нещо е оплел конците. Вие ми бяхте последните клиенти, странно, нали? Пол не хареса стила ми.

— Не знам дали това е някаква утеха, но горе-долу по същото време и аз останах без работа.

Виж ти! И сигурно дори не сте изсипали цяла чиния спагети върху сбръчкания малък… — Тя стрелна с очи Пат. — Върху главата на Марти. Но както и да е. Изпроси си го.

— А, спор няма. Но наистина съжалявам, че са ви уволнили.

— Чудо голямо, като са ме уволнили! Поне келнерки се търсят, нали така?

Тя вдигна очи от тефтерчето. Бяха толкова раздалечени, че едвам ги виждах и двете едновременно. Бяха кафяви. Огромни. Жената ги насочи към Пат.

— С тате ли обядваш? Мама къде е днес?

Той ме погледна притеснено.

— Майка му е в Токио — поясних аз.

— В Япония — добави Пат. — Там карат от същата страна на улицата, както и ние. Но когато там е нощ, тук е ден.

Бях изненадан, че е запомнил толкова много от онова, което съм му разказвал. Знаеше за Япония почти колкото мен.

Жената ме погледна с раздалечените си кафяви очи и на мен ми мина през ума, че явно се е досетила как малкото ни сплотено семейство се е разпаднало. Беше си нелепо. Как би могла да се досети?

— Мама ще си дойде скоро — допълни Пат.

Прегърнах го.

— Точно така — потвърдих. — Но известно време сме само двамата.

— Необичайно си е — отбеляза сервитьорката. — Да си гледате сам детето, де. Малцина мъже го правят.

— Е, случва се — казах аз.

— Да, случва се — повтори жената.

Виждах, че откакто е разбрала как се грижа сам за Пат, съм ѝ станал малко по-симпатичен. Тя обаче не ме познаваше. Ама изобщо. И си беше създала погрешна представа за мен.

Беше видяла мъж, дошъл сам с детето си, и беше решила, че съм по стока от другите — по-добър, по-състрадателен, мъж, който надали ще подведе една жена. Нов, подобрен вариант на мъжкия вид, биологично програмиран да отглежда деца. Сякаш нарочно бях направил така, че животът ми да приеме такъв обрат.

— Ами вие? — попитах я. — Какво ви е довело тук чак от… от къде?

— От Хюстън — отвърна жената. — От Хюстън, щата Тексас. Доведе ме мъжът ми. Бившият, де. Англичанин е.

— Не е ли малко далечко да дойдете чак оттам заради един мъж?

Тя се изненада най-чистосърдечно.

— Така ли смятате? Пък аз винаги съм си мислила, че ако обичаш някого, ще го последваш и накрай света.

Така значи, беше от романтиците. Под непукистката външност, която сякаш казваше: „А си ме пипнал още веднъж отзад, а съм ти изсипала върху главата цяла тенджера спагети“, се криеше жената, готова да преобърне живота си из корен заради мъж, който почти със сигурност не го заслужаваше.