Убийството с нарцисите
- Автор: Уоллес Эдгар Ричард Горацио
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветан Петков
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Убийството с нарцисите». Краткое содержание книги:
Оня път прочете само няколко страници, но по-късно имаше възможност да прелисти от край до край тетрадката за една година и в нея откри информация, която би могла да му послужи в бъдеще, ако Торнтън Лайн не беше намерил преждевременно своя край от ръката на неизвестен убиец.
В деня, когато откриха тялото на Торнтън Лайн в Хайд Парк с намотана около простреляните му гърди нощница, Милбърг на бърза ръка извади дубликат от ключа за сейфа на Лайн и ги премести на по-сигурно място. Те съдържаха много неприятни за него неща, особено томът за тази година, защото Торнтън Лайн беше отбелязал не само преживелиците си, но и онова, което му се бе случвало през деня, мислите си, поетични и други, и бе изложил много точно и откровено подозренията си към своя управител.
Дневникът осигуряваше на Милбърг твърде интересно четиво, той обърна на страницата, на която бе спрял предишната вечер, и продължи да чете. Намери я без труд, беше пъхнал между листовете тънък плик чуждестранна изработка, в който имаше някакви листчета, а когато извади импровизирания разделител, го осени някаква мисъл и той забърка в джоба си. Не откри онова, което търсеше, с усмивка сложи грижливо плика на масата и продължи от мястото, докъдето беше стигнал.
„Обядвах в хотел «Лондон» и следобед подремнах. Времето е ужасно горещо. Бях уредил да се видя с далечен братовчед — казва се Тарлинг и работи в Шанхайската полиция, но ми се видя прекалено изтощително. Прекарах вечерта в танцувалната зала на Чу Хън. Сприятелих се с хубавичка, млада китайка, която говореше техния странен английски. Ще я видя утре при Лин Фу. Викат й Нарцисчето. Аз я нарекох моето жълто нарцисче…“
Милбърг спря да чете. „Жълто нарцисче!“, повтори той, сетне погледна към тавана и присви дебелите си устни. „Малко жълто нарцисче!“, каза отново и по лицето му се разля широка усмивка.
Беше все така потънал в четенето, когато звънецът в антрето издрънча. Милбърг се изправи и се заслуша, звънецът отново прокънтя. Той угаси лампата, дръпна дебелото перде, което закриваше прозореца, и надникна навън през мъглата. На светлината на уличната лампа едвам различи двама-трима мъже, застанали на вратата. Дръпна пак пердето, светна лампата, взе тетрадките и изчезна с тях в коридора. Спалнята му се намираше отзад, той влезе в нея, без да отговаря цели пет минути на настойчивото звънене. Най-накрая се появи отново, но вече облечен с пижамата си, над която се бе заметнал с дебел халат. Отключи входната врата и се затътри по пантофи до портата в оградата.
— Кой е? — попита Милбърг.
— Тарлинг. Познавате ме — отговори мъжът отвън.
— Господин Тарлинг! — възкликна изненадан Милбърг. — Това е наистина неочаквано удоволствие.
— Отворете вратата — напомни му Тарлинг.
— Извинете, но трябва да взема ключа — каза Милбърг. — Не очаквах посетители толкова късно.
Влезе в къщата, огледа внимателно стаята си и отново се появи, като извади ключа от джоба на халата. Ключът през цялото време беше там, но Милбърг бе предпазлив човек и не поемаше често рискове.
Заедно с Тарлинг бяха инспектор Уайтсайд и един друг човек, за когото Милбърг правилно предположи, че е детектив. Само Тарлинг и инспекторът приеха поканата му да влязат, а третият мъж остана да пази при вратата.
Милбърг ги въведе в уютната си дневна.
— Съжалявам, че се забавих толкова, но от няколко часа съм си легнал.
— Радиаторът ви е още топъл — рече тихо Тарлинг, като се наведе и пипна малкия отоплителен уред.
Милбърг се засмя.
— Колко сте умен! Как открихте? — В гласа му се четеше възхищение. — Всъщност толкова ми се спеше, когато преди няколко часа си лягах, че съм забравил да го изключа, и едва когато слязох да видя кой звъни, открих, че съм проявил такова безразсъдство. Човек не бива да прахосва в тези времена тока, господин Тарлинг — продължи той. — Електричеството е енергия и въглища и в последна сметка национални ресурси.
Тарлинг се наведе и вдигна от огнището угарката от пура. Все още гореше.
— Сигурно пушите насън, господин Милбърг — отбеляза сухо детективът.
— О, не, не — заяви безгрижно Милбърг. — Пушех я, докато слизах да ви отворя. Слагам пурата в устата си в мига, щом се събудя сутрин. Отвратителен навик и всъщност един от пороците ми — призна си той. — Хвърлих я, когато изключих радиатора.