Изгубеният свят

Следи

Торн отключи вратата на апартамента на Левин и запали лампата. Спряха изумени.

— Прилича на музей! — възкликна Арби.

Апартаментът на Левин, с две спални, беше обзаведен в някакъв азиатски стил, с богато украсени дървени шкафове и скъпи старини. Иначе всичко беше безупречно чисто, а повечето от старините бяха в пластмасови кутии, отбелязани с етикети. Влязоха бавно.

— Той живее тук? — учуди се Кели. Струваше ѝ се трудно да го повярва. Апартаментът ѝ се струваше ужасно безличен, почти нечовешки. А нейното жилище през повечето време беше в пълен безпорядък…

— Да, тук живее — отговори Торн и мушна ключа в джоба си. — Винаги изглежда така. Затова не може да се събере с жена. Не понася някой да му пипа нещата.

Канапетата и креслата във всекидневната бяха подредени около малка стъклена масичка. Върху нея имаше четири купчини книги, чиито ръбове бяха грижливо подравнени с ръба на масата. Арби разгледа заглавията. „Теория за катастрофите и новопоявяващите се структури“, „Индукционен процес в молекулярната еволюция“, „Клетъчни автомати“, „Методология на нелинеарната адаптация“, „Фазов преход при еволюционните системи“. Имаше и някои постави книги на немски език.

Кели помириса въздуха.

— Има ли нещо на печката?

— Не знам — отговори Торн. Отиде в трапезарията. Край стената видя печка и няколко покрити блюда. Върху полираната дървена маса бяха сложени прибори за двама — сребърни прибори и кристални чаши. В супника имаше топла супа. Торн взе бележката край приборите и прочете: „Кремсупа от раци, житни кълнове, риба тон.“

Отдолу беше залепено жълто листче. „Надявам се пътуването да е минало добре! Ромелия.“

— Ау! — възкликна Кели. — Да не би някой да идва да му готви всеки ден!?

— Сигурно — кимна Торн. Не изглеждаше впечатлен. Разгледа купчината неотворени писма, оставени край чинията. Кели насочи вниманието си към факсовете, струпани върху плота наблизо. Първият беше от музея „Пийбоди“ в Йейл, Ню Хейвън.

— Това немски ли е? — попита тя и подаде листа на Торн.