Криптата на флорентинеца
- Автор: Колдуел Йън, Томасън Дъстин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Криптата на флорентинеца». Краткое содержание книги:
Но когато пристигнал на седмичната сбирка, готов да поднесе новината, баща ми се озовал на истинско бойно поле. Докато го нямало, Тафт и Къри жестоко спорили на първата среща, а на втората взели да си разменят юмруци. Бившият капитан на футболния отбор не можел да се мери по сила с мечока Тафт, който с един удар му разбил носа. А вечерта преди завръщането на баща ми Къри напуснал апартамента си с превързан нос и посиняло око, за да вечеря със своя позната от галерията. Когато се прибрал, архивните документи, както и всички записки по проучването на „Хипнеротомахия“ били изчезнали. Липсвало и най-скъпото му съкровище — дневникът на Генуезеца.
Къри не се съмнявал кого трябва да обвини, но Тафт категорично отрекъл. Полицаите обяснили, че в квартала има поредица кражби и не проявили интерес към изчезването на няколко вехти книги. Но баща ми пристигнал насред скандала и незабавно застанал на страната на Къри. Двамата заявили на Тафт, че не искат да имат нищо общо с него; после баща ми обяснил, че на другата сутрин потегля за Кълъмбъс и не смята да се завръща. Двамата с Къри се сбогували пред безмълвния Тафт.
Тъй свършил периодът, през който се оформил животът на баща ми — онази единствена година, която задействала целия механизъм на бъдещата му личност. Питам се дали не е тъй с всички нас. Зрялата възраст е като ледник, нарастващ постепенно върху скалата на младостта. Когато тя дойде, отпечатъкът на детството мигновено замръзва, съхранявайки навеки образа на последното ни действие, позата, която сме заели при допира с леда на годините. Трите измерения на Патрик Съливан, когато студът го обгърнал, били съпруг, баща и учен. Те го определяха като човек до последния миг.
След кражбата на дневника Тафт изчезнал от живота на баща ми само за да изникне отново — този път в кариерата му, като конска муха, хапеща под прикритието на академизма. Къри не потърсил връзка с баща ми цели три години — чак до сватбата му. А и писмото, което пратил тогава, било измъчено, пълно най-вече със сянката на някогашните мрачни дни. Първите няколко думи поздравявали булката и младоженеца; всичко останало било за „Хипнеротомахия“.
Минало време; световете им се раздалечавали. Тласкан от инерцията на онези ранни години, Тафт получил пост в престижния Институт за авангардни науки, където някога е работил Айнщайн, но останал да живее близо до Принстън. Баща ми сигурно е завиждал на тази чест, която освобождавала Тафт от всички задължения на университетски преподавател — ако не броим съгласието му да консултира Бил Стийн и Пол, старият мечок не понасял студентите и не приемал да води лекции. Къри заел видно място в бостънската фирма за търговия с произведения на изкуството „Скинър“ и се издигал все нагоре в професията. А в малката провинциална книжарница, където някога проходил баща ми, три малки дечица го разсейвали — поне за известно време — от незабравимите спомени за онова преживяване в Ню Йорк. Тримата мъже, разделени по волята на обстоятелствата и собствената си гордост, намерили заместители на „Хипнеротомахия“, повърхностни увлечения, с които да заменят недовършеното преследване на висшата цел. Часовникът на поколенията се превъртял със скърцане още веднъж и времето превърнало бившите приятели в съвсем чужди хора. Франческо Колона, който държал ключа за пружината на часовника, навярно си мислел, че тайната му е в безопасност.
7.
— Накъде? — питам аз, когато библиотеката изчезва в мрака зад нас.
— Към Музея на изкуствата — отговаря Пол и се прегърбва, за да не намокри вързопа.
Пътят натам минава покрай „Мъри-Додж“ — неугледна каменна сграда в северната част на студентското градче. Вътре любителската театрална група играе „Аркадия“ на Том Стопард — последната пиеса, която Чарли бе принуден да учи по английска литература, и първата, която ще гледаме заедно. Имаме билети за неделното вечерно представление. Откъм сцената кънти като в котел гласът на Томасина, тринайсетгодишната героиня на пиесата, която с нещо ми напомни за Пол, когато я четох за пръв път.
— Ако можеш да спреш всеки атом в неговата позиция и посока — казва тя — и ако умът ти може да осъзнае всички застинали действия в този момент, тогава, ако те бива, ама адски те бива по алгебра, можеш да напишеш формулата на бъдещето.
— Да — запъва се наставникът, изтощен от нейния неуморим ум. — Да, доколкото знам, ти първа се сещаш за това.
Отдалече входът на Музея на изкуствата изглежда отворен — истинско малко чудо в празнична вечер. Музейните попечители са странен народ, половината невзрачни като библиотекари, другата половина буйни като артисти или художници. Имам чувството, че повечето от тях биха предпочели по-скоро да оставят хлапета от детската градина да драскат с боички по платната на Моне, отколкото да допуснат в музея някой студент без крайна необходимост.