Пробуждането на Атлантида
- Автор: Дей Алиса
- Серия: Воините на Посейдон #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитрия Петрова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Пробуждането на Атлантида». Краткое содержание книги:
Воинът…
Чувството за дълг изпълва мислите на Вен. Той трябва да служи като връзка на хората с атлантите във войната срещу вампирите. Неговото оръжие е мечът, а не дипломацията. Но когато е на мисия, за да открие „Сърцето на нереидата“ — рубин с безмерна сила — ще му е нужна всяка частица самоконтрол, която притежава, за да устои на силния копнеж към красивата вещица, избрана да работи с него.
И вещицата…
Сърцето на Ерин е изпълнено с желание за мъст. Тя живее единствено за шанса да отмъсти на онези, които са убили семейството й. Сега Ерин ще трябва да се съюзи с легендарния атлантски воин, чието тъмно желание заплашва да срине всички бариери, които е издигнала пред чувствата… и сърцето си. Уловени в капана на променящите се съюзи, колко дълго ще могат Вен и Ерин да устоят на пробудената страст помежду им?
Калигула наблюдава как Анубиса се втурна към Дракос.
— И в двата случая днес е денят на твоята смърт. Предупреждавам те, че краят ти няма да е бърз — извика тя и дивият й, безумен смях се заби като шрапнели от болка и лудост в тъпанчетата на Калигула.
Щом Анубиса се приземи пред него, Дракос най-после вдигна глава от земята и почти — но не напълно — погледна към богинята.
— Не съм предател и мога да го докажа — каза той, а гласът му бе груб и прекършен, каквото щеше да бъде и тялото му след малко. — Мога да ти дам лидера на бунтовниците, Куин.
Глава 8
Атлантида, дворцовите градини
Ерин стоеше и гледаше запленена ярките цветове на множеството цветя, голяма част, от които не бе виждала никога преди. Тя зави по каменната пътека, идваща от двореца и забеляза тучни, тъмнолилави цветя, които много приличаха на рози — само че всеки цвят бе с размера на голяма чиния. Цветовете израстваха върху храсти с тъмнозелени листа, които заобикаляха малка бяла беседка. Контрастът бе толкова зашеметяващ, че тя усети как я пробожда нов пристъп на болка, защото сестра й Диърдри не беше тук, за да го сподели с нея.
Тя се бе измъкнала от невероятната стая, която й бяха предоставили в двореца и намери врата, водеща навън; при свежия въздух и пространството, за което копнееше. Сега стоеше сама, за първи път от няколко часа след като пристигнаха в Атлантида, заобиколена от аромата на каскадата от диви, деликатни и красиви цветя.
— Атлантида — прошепна тя, за да провери как звучи думата. Атлантида. Земя, родена от един мит, изгубена в една легенда. И все пак, по някакъв начин тя бе тук. Беше невъзможно, но ето, че бе станало реалност.
Опалите върху пръстите й запяха и я предупредиха за присъствието му, секунди преди многоцветната мъгла да блесне пред нея. Слънчевите лъчи — слънчевите лъчи? — се пречупиха в призми на блестящи диаманти и изведнъж той се появи.
Вен.
— Знаех си, че ще те намеря тук — каза той и се приведе леко. — Добре ли си?
Тя се вгледа в него, нямайки вяра на топлината, която усети, когато той я доближи. На усещането за сигурност. За дом. Тя не познаваше този мъж, независимо от това, което й казваха пръстените й. И сигурно бе жалко, но не помагаше и това, че той изглеждаше толкова дяволски добре в бялата си риза и дънки, с чуплива коса, разпусната по раменете му. Всъщност, даже я дразнеше.
Изумрудите й отново запяха, а опалите им пригласяха в синхрон и тя стисна зъби, опитвайки се да спре песента им. Какво разбираха скъпоценните камъни? Безполезни парчета камък.
— Добре съм — отвърна тя накрая. — Като изключим факта, че ме бутна в ледените води на остров Уитби, очаквайки да повярвам, че някакъв магически портал ще ме преведе в митичния изгубен континент Атлантида. А след това ме доведе в двореца подгизнала, с вид на удавен плъх. — Тя го погледна с присвити очи. — Направо съм страхотно, благодаря, че попита. И как така има слънчеви лъчи тук долу, на не знам колко мили под повърхността?
Той премигна, а след това на лицето му бавно се появи опасна усмивка, която накара сърцето й да затанцува в бесен ритъм.
— Съжалявам за частта с ледената вода и подгизването. Порталът почти винаги ни превежда сухи. Но той си има съзнание и понякога обича да си прави шеги с нас. Във всеки случай брат ми не си пада по церемониалността.
Тя завъртя очи.
— Да, забелязах, че ти премина през портала съвършено сух, въпреки че бе във водата точно до мен. Реших, че е нещо свързано с кралския ти произход. — Да не споменаваме, че тя бе прекалено заета да се бори с реакцията на камъните й към него, за да може да се предпази от водата по някакъв начин.
— Не, довери ми се, порталът няма особен респект към кралските ми гени — каза той със смях. — Последният път почти ме остави да се удавя.
Тя ахна леко.
— Наистина ли? Тогава защо го използваш? Очевидно е, че имаш достатъчно сила или магия, или каквото и да е там, за да намериш друг път до тук.
— Така би си помислила, нали? Но когато си имаш работа с източник на магия, който работи повече от десет хиляди години, понякога спираш да търсиш алтернативи. — Гласът му бе мрачен, а сянката върху лицето му я накара да се зачуди дали това не е разговор, който е водил и преди. Той протегна ръка към нея.
— Ще се разходим ли?
Тя вдигна ръка и изумрудите на пръстените й издадоха остър и ясен зов. Ерин отдръпна ръката си обратно и отстъпи настрани от него. Той я погледна учудено и свали протегнатата си ръка.