Вирикониум
- Автор: Картер Лин Спрэг, Говард Роберт Ирвинг
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Год: Абагар
- ISBN: 954-8260-02-4
- Переводчик: Елена Атанасова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вирикониум». Краткое содержание книги:
Хиляди години Вирикониум е бил единствената опора на цивилизацията на Земята, ограбена и разрушена от собствените си обитатели.
Но сега цветните кули са сринати и овъглени, две кралици се борят за надмощие, въоръжени с реликвите на култура, веднъж вече разрушила света.
Тегеус-Кромис, мрачният, необщителен господар на Метвен, напуска своето морско убежище, за да воюва на страната на Младата Кралица срещу ордите на Старата. Той пътува и се сражава сред пустините и блатата на своя свят, за да открие, че войната на двете кралици е просто встъпление към един по-голям и опасен конфликт.
Стана му ясно, че се бе изложил непредпазливо на милостта на неизвестния пътник под него — копитата на коня му непрекъснато свличаха камъни, шумът от които вероятно отекваше надалеч. Освен това се намираше по средата на склона, бягство назад щеше да го направи още по-уязвим, затова смушка коня да слезе колкото се може по-бързо надолу по стръмното, стискайки здраво взетия назаем меч.
Но последните пет метра се оказаха много трудни за жребеца — задните му крака се подхлъзнаха едновременно и той рязко ги подви, опитвайки се да се закрепи. Резултатът бе внезапно спиране, Кромис изхвърча във въздуха през главата му, превъртя се и тупна в ръждивия прах, изпускайки меча. Очите му се напълниха с фини песъчинки. Изправи се залитайки, с невиждащи очи, осъзнаваше, че тактическата му позиция е ужасна.
— Защо не останеш неподвижен на мястото си, далеч от този нескопосан меч? — каза глас, който му се стори познат. — Ха! Вдигна шум за десет души, докато слизаше по хълма.
Кромис разтърка очи.
Пред него, стиснала здраво енергийна бойна секира в яки, възлести ръце, бе изправена тънка фигура на джудже, не повече от метър и двадесет, с дълга бяла коса и усмихнати бледосиви очи. Лицето му бе с нехармонични пропорции, едро и грозно, и същевременно детинско, изкривено в ужасна усмивка, която откриваше кафяви, изпочупени зъби. Бе облечен в тежкото кожено облекло на търсач на метали. Ако някой изправеше редом с него секирата му, тя щеше да го надвиши най-малко с тридесет сантиметра.
— Ти — каза Кромис — нямаше да се справиш по-добре от мен. Непоправим стар пират. Махни този топор, защото моят дух-приятел — той посочи към металния лешояд, който се бе спуснал по-ниско, точно над главите им — изпитва силно желание да изтръгне очите от нещастната ти физиономия, а аз съумявам да го възпра с неимоверни усилия.
— Първо, трябва да признаеш, че си мой пленник. А кекавата ти птичка ще накълцам за храна на кучетата.
След тези думи Томб Джуджето, вероятно в цялата империя нямаше по-ужасен и опасен дребосък, заскача около него в сложен танц на победител, хилейки се и цвъркайки като папагал.
— Ако знаех, че си ти — каза Кромис усмихнато, — щях да доведа цяла окупационна армия, за да ти запуши устата.
Нощ.
Огромен мъртвешки саван от тъмнина се бе проснал над хълмовете от шлака, погребал дивата им голота под черни дипли. В подножието на склона ярката бяла светлина на преносимата пещ на Томб доминираше над трептящите оранжеви пламъци на кръга огньове около нея — дружината си приготвяше вечерята.
Осветено отдолу от дивия блясък, грозното лице на малкия човек от Долината сякаш идваше направо от Ада — демонично, внушаващо ужас. Чукът му падаше с точни, отмерени удари върху меката сгорещена стомана. В такт с ударите той си тананикаше странната песен от делтата на Минфолин с измислени от самия него думи:
В ръцете му бе Мечът без име на Кромис, сега цял, който ту червенееше в огнището, ту сипеше бляскави искри между чука и наковалнята и с всяка отмерена сричка на дивата песен се възраждаше за мрачната си съдба на крадец на души.
След срещата Кромис повика птицата и я изпрати да доведе Гриф и дружината от позицията на изчакване между хълмовете. Когато пристигна, двамата стари приятели се поздравиха с дива радост, единият ревеше гръмогласно като вол, другият подскачаше и кудкудякаше. Сега Гриф похапваше любимото си сурово месо и подвикваше наставления към хората си, докато Томб и Кромис работеха около наковалнята.
— Ти прекъсна работата ми — надвика Джуджето рева и свиренето на меха, с който разгаряше огъня. — Поправях това.
Той посочи с палец към объркана купчина сребърностоманени пръти, някои закачени един за друг, други, извити в дъги. Приличаше на внушителен скелет на отдавна изчезнал звяр. Миниатюрни мотори, подобни на тези, които движат въздушните кораби, се намираха в сгъвките на крайниците, сложна система от металически скоби и стремена бе прикрепена към горните части на бедрата и ръцете. Кои ли отдавна изчезнали хора бяха сътворили този грозен, неподвижен, но видимо опасен колос.