Вирикониум

— Птицо, ти ще свършиш като купчина ръжда. Липсват каквито и да е доказателства за твоето твърдение. Ако сме в края на Времето, как можеш да знаеш? Или може би ревнуваш, че не можеш да изживееш нещастието на човешката плът — да знаеш предварително своята съдба и все пак, умирайки, да се надяваш?

Птицата се заклатушка по-близо до огъня. Пламъците заиграха в бляскави отражения по тялото й.

— Това не ми е дадено — каза тя. — А на вас ще ви бъде отнето, ако не съумеете да разберете истинската цел на тази война — страхувайте се от гетайт-кемозит! Моментално отидете в Кулата на Селур, ще я намерите…

Обзет от ужасно отчаяние, Кромис хвърли на земята парчетата от меча си и се отдалечи от огъня. Откачи източния музикален инструмент от седлото на коня си и напусна лагера, далеч от вързаните коне и часовоите. Приседна на един камък, обзет от мисли за смърт. Пред него, извити в огромни дъги стоманени тръби, излъскани до метален блясък от пясъчните бури, се въздигаха и потъваха отново в ръждивите дюни, подобни на червеи от желязо. „Те са замръзнали — помисли той, — пленени по време на странното си пътешествие през една враждебна планета в най-забравения край на Вселената.“

Треперейки, започна да композира така:

„Ръжда в очите ми… метално минало и бъдеще ни приковаха към голите северни земи… ние сме нищожества, ерозирали хора… вятърът заслепява погледите ни с пелена от лед… ние изяждаме земята… закоравели в апетитите си, се опиваме с киселини… Нямаме мечти тук, фантазиите ни са желязо и леденото ехо на собствените ни кости… Ръжда в очите ни, ние, които някога имахме нежни лица…“

„Ръжда в очите ни…“, започна той отново, решил този път да изпее напева в стила на пътуващите музиканти от Гирван, но в този момент в лагера се вдигна страшен шум, прогонвайки тъжната поезия от главата му. Той скочи и се затича към огньовете.

Видя как металическата птица излетя с невероятна бързина, огромните криле заплющяха уплашено. Хората тичаха хаотично, дългите им тесни сенки се преплитаха в причудлива мрежа по високите древни стени. Ръката му автоматично посегна към меча, но сграбчи само въздуха над празната ножница. През цялата бъркотия прогърмя гласът на Гриф:

— Не го закачайте! Глупави свине, не го закачайте!

Обзет от мисли за един враждебен чуждоземен свят, Кромис в първия момент трудно отдели фантазията от действителността в масивната, тъмна сянка, която бавно се движеше в полумрака пред мъртвата сграда, като пръхтеше тежко на всяка стъпка. Привлечен от негостоприемните дюни към топлината или светлината, заобиколен от мъже с извадени мечове, странният звяр изглеждаше хипнотизиран и объркан от огъня — дълго около шест метра тежко тяло, носено от четири тънки, странно разкривени крака, обитател на някакъв чужд свят, който само той познаваше.