Изгубеният светец
- Автор: Диспейн (Деспейн) Бри
- Серия: Божествени и прокълнати #2
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 9789543891122
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Изгубеният светец». Краткое содержание книги:
В отчаянието си да върне Джуд обратно у дома, Грейс се сприятелява с новото момче в града – красавеца Талбът. Двамата се сближават, ала връзката й с Даниъл започва да се пропуква.
Без да разбира по каква мрачна пътека е поела, Грейс се заслепява от новите си свръхестествени способности и се поддава на вълка в себе си. Ала тя не осъзнава, че стар враг се е завърнал... И подготвя капан, по-опасен от смъртта...
Феновете, настървени за още от поредицата за Грейс и Даниъл, ще горят от желание да захапят „Изгубеният светец”. Нови герои, непознати същества на мрака, повече романтика и много динамика – спиращото дъха продължение на „Божествени и прокълнати” обещава поне няколко безсънни нощи. Първата книга на Бри Диспейн се превърна в безспорен хит отвъд океана, а филмовите права на поредицата вече са откупени.
— Освен това единственият за мен е Джуд.
Бяхме спрели на един светофар на цели три пресечки и Талбът вече не се виждаше в огледалото за обратно виждане. Погледнах право напред и забелязах дълга редица паркирани мотори пред бар, наречен „Нъкъл Грайндърс“. Единият, „Хонда Шадоу Спирит“ в черно и червено, ми заприлича на този на Даниъл.
— Знам какво имаш предвид — отвърнах. — Аз вече съм намерила най-готиния.
Ейприл изсумтя недоволно и се размърда на седалката. След секунда попита:
— Мислиш ли, че Даниъл наистина се е променил?
Светна зелено и аз потеглих. Погледнах за последно хондата пред бара. Наистина приличаше на мотора на Даниъл. Само че нямаше начин той да се е озовал в бар на три пресечки от клуб „Депото“, в който бях. Нямаше начин да е тук, в този бар. Освен това беше болен, в леглото.
— Какво имаш предвид? — попитах. — Всичко, което Джуд ми е разказвал за Даниъл — онова, което е правил. Кой… каквото там е бил… преди. Не се ли притесняваш, че отново ще стане какъвто беше навремето?
— Знам, че няма — отвърнах — физически е невъзможно — беше излекуван от вълчето проклятие, което го беше превърнало в чудовище.
Ами другото? Онова, с което се е занимавал, преди да се превърне във върколак? Джуд каза, че бил пълна развалина заради наркотици, алкохол, сбивания и разни такива.
— Тъкмо това е било влиянието на вълка. Той е роден с това проклятие. Вълкът винаги е бил там и го в тласкал към неправилен избор. — Поне аз така мислех. Беше възможно Даниъл да е взел самостоятелно някои от тези решения. Това обаче нямаше никакво значение сега. — Знам, че няма да тръгне по този път отново. Жертвахме твърде много, за да го спасим. Никога не би си причинил подобно нещо, нито пък на мен.
— Мама твърди, че хората всъщност не се променят. — Тя продължаваше да гледа през прозореца. Запитах се дали майка й е имала предвид бащата на Ейприл, който ги напусна преди няколко години.
— Ако наистина вярваш, че е така, тогава не трябваше да идваш да ми помогнеш да търсим Джуд.
— Права си. — Замълча за момент. — Независимо от това не трябва да имаш чак такова доверие на Даниъл.
— Хм — изсумтях.
Тази вечер за момент ми се стори, че отново сме приятелки. Липсваха ми шегите с нея, моментите, когато ахкахме по момчета, и държанието й на превъзбудено кутре. Тъй като всички в училище се отнасяха към мен като към мръсните си чорапи от часа по физическо миналата седмица, а мама се пренесе в хотел „Алтернативна реалност“, татко го нямаше през повечето време, аз се опитвах да не се издам пред Чарити — когато Даниъл не беше до мен, имах чувството, че няма с кого да си кажа и дума. Можех да изтърпя многозначителните погледи на хората и шушукането им, но ненавиждах тишината, която изпълваше твърде много часове от дните ми. Не че беше тихо — особено когато се включеше свръх слухът ми — просто малцина разговаряха с мен напоследък, защото предпочитаха да разговарят за мен.
Освен това най-добрата ми приятелка ми липсваше.
Бяхме на десетина минути от града, когато реших да наруша мълчанието. Повече не издържах тишината.
— Онези двамата бяха пълни отвратяги, нали? Не мога да повярвам как стана.
Ейприл вдигна доволно глава.
— Леле, приятелко, как само изрита онзи! Клер и Мия никога няма да повярват… не че ще им разкажа. Всички ще изперкат, ако спомена, че съм ходила в „Депото“.
Тя ми се усмихна, сякаш имахме велика тайна. В този момент ми стана по-леко и приятно.
— Къде се научи на това? — попита тя.
— Тренирах с Даниъл.
— Тренирала ли си? Защо?
Сърцето ми отново се сви, защото разбрах, че макар Ейприл да знае за Даниъл и Джуд, не знае нищичко за мен. Не знаеше, че и аз съм заразена с проклятието, което по всяка вероятност щеше да ме превърне в чудовище. Аз пък не знаех дали да й призная истината. Беше твърде голям хап, за да го преглътне.
Ами ако истината я уплашеше и отблъснеше тъкмо когато бях започнала да си връщам най-добрата приятелка?
Тогава си спомних как Ейприл ме беше обвинила, че я подценявам. Беше дошла с мен тази вечер, макар да знаеше колко опасен може да е Джуд. От една страна, все още се чувствах засегната, задето миналата година ми обърна гръб, но може би това нямаше да се случи, ако бях откровена с нея от мига, в който Даниъл се върна.
Спрях на следващия червен светофар. Време беше да открия картите.
— Трябва да ти покажа нещо. — Смъкнах ръкава, оголих рамото си и й показах сърповидния белег на ръката.
— Какво е това? — пребледня тя. — Да не би… да не си…