Изгубеният светец
- Автор: Диспейн (Деспейн) Бри
- Серия: Божествени и прокълнати #2
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 9789543891122
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Изгубеният светец». Краткое содержание книги:
В отчаянието си да върне Джуд обратно у дома, Грейс се сприятелява с новото момче в града – красавеца Талбът. Двамата се сближават, ала връзката й с Даниъл започва да се пропуква.
Без да разбира по каква мрачна пътека е поела, Грейс се заслепява от новите си свръхестествени способности и се поддава на вълка в себе си. Ала тя не осъзнава, че стар враг се е завърнал... И подготвя капан, по-опасен от смъртта...
Феновете, настървени за още от поредицата за Грейс и Даниъл, ще горят от желание да захапят „Изгубеният светец”. Нови герои, непознати същества на мрака, повече романтика и много динамика – спиращото дъха продължение на „Божествени и прокълнати” обещава поне няколко безсънни нощи. Първата книга на Бри Диспейн се превърна в безспорен хит отвъд океана, а филмовите права на поредицата вече са откупени.
— И така, Тал — продължи да гука приятелката ми. — Радвам се, че беше вътре, за да ни помогнеш. Щяха да ни пометат, ако не беше ти.
— Да ви пометат ли? — попита Талбът. — Носовият му говор издаде, че се забавлява с приятелското отношение на Ейприл. — А вие какво правехте тук? Това не е място за вас.
Бяха прекалено напред, за да сритам Ейприл, преди да е издрънкала още нещо за нас.
— Търсим брата на Грейс. Казва се Джуд Дивайн. Изчезна и мислим, че може да е идвал в клуба.
Талбът спря и се обърна към мен. За малко да се блъсна в гърдите му за пореден път.
— Наистина ли? — попита той. — Как изглежда брат ти? Може да помогна.
Погледнах го. Той ми се ухили приятелски и трапчинките му отново намигнаха. У него имаше нещо, което ме изнервяше и караше сърцето ми да бие по-бързо, когато ме поглеждаше. Може би се дължеше на факта, че всички в клуба се страхуваха от него.
Той сложи ръка на рамото ми.
— Можеш да ми се довериш.
Ето че се появи отново — формата на устата, звученето на гласа му — нещо, което не можех да определя откъде ми е познато — но то предизвика топла, приятна вълна, която плисна в тялото ми. Заради същото това чувство в клуба ми се прииска да му се доверя, така че какво ми пречеше да му се доверя сега? Все пак ни спаси от онези момчета.
— Вече не съм сигурна как точно изглежда брат ми — отвърнах. — Не съм го виждала почти година. — Спомням си колко много се беше променил Даниъл физически през трите години, докато го нямаше. Бе напълно възможно Джуд да е станал съвсем различен — особено ако се е налагало да се крие. Извадих мобилния си телефон и потърсих снимката, която направих в деня, в който го получих — денят, преди Джуд да избяга. Бях го снимала, докато разглеждаше пръстена с лунния камък, който татко му подари.
Подадох телефона на Талбът.
— Трудно е да разбереш от снимката, защото гледа надолу, но Джуд е около десет сантиметра по-висок от мен и е с много по-квадратна челюст. Косата му е къса, тъмнокестенява, същия цвят като моята — поне беше такава последния път, когато го видях. Имаме еднакви носове и виолетови очи.
— Хм. — Той приближи телефона до лицето ми. Прехапа устни, докато разглеждаше снимката, а след това се взря в моето лице. Не се сдържах и също го зяпнах. Едва сега осъзнах, че макар да имаше трапчинки, лицето му изглеждаше по-зряло, отколкото на повечето тийнейджъри, които познавах. Предполагам, че беше на двайсет и една или на двайсет и две. Талбът протегна ръка и приглади косата ми назад, за да види по-добре профила ми. Пристъпи по-близо и ме заоглежда отново. Аз притаих дъх.
— Не, съжалявам. Не съм го виждал — заяви най-сетне. — Върна ми телефона и топлите му пръсти докоснаха кожата ми. — Сигурен съм, че щях да запомня очи като твоите. — Сведох поглед, след това отстъпих встрани.
— Ето, стигнахме — посочих королата на около седем метра. — Благодаря ти за помощта.
— Много ти благодаря, Тал! — Ейприл изглежда се канеше да се хвърли да прегръща горкото момче. Талбът вдигна ръце.
— Няма защо. Затова съм тук…
— Чао! — помаха му приятелката ми, докато аз я теглех към колата.
— Чакай, Грейс Дивайн — провикна се той след мен. Обърнах се към него.
— Какво?
— До скоро.
— Добре — отвърнах аз, макар да знаех, че едва ли щяхме да се видим отново.
В колата
— Трябваше да го забиеш! — избъбри Ейприл, когато потеглихме.
— Какви ги плещиш? — Вдигнах поглед към огледалото за обратно виждане и видях Талбът, застанал като страж на тротоара. Не се шегуваше, че нямало да ни изпусне от поглед, докато не потеглим. — Вече си имам гадже.
— Добре, приемам, че Даниъл не е кофти парче, но Тал е като една вкусотийка, нали? — Както обикновено Ейприл затрепери от въодушевление. — Ри видя ли как останалите типове се разбягаха? — Тя изписка и се отпусна на седалката с драматична въздишка.
— Разрешавам ти да се пуснеш на момчето, когато пожелаеш. Ако кажеш, мога да обърна още сега, за да му поискаш телефона.
— Не! — изправи се бързо Ейприл. Беше се ококорила, ужасена от подобна възможност. Понякога се превръщаше в дива флиртаджийка, но когато трябваше да направи крачка към някое момче, се свиваше като стария ми кокер. — Да не си посмяла! Освен това той си падна по теб. — Тя стисна ръката ми. — Грейс Дивайн — изрече с дълбок глас в опит да имитира Талбът, — до скоро.
Лицето ми отново пламна и аз извърнах глава, преди тя да забележи, че съм се изчервила. Тази работа не означаваше абсолютно нищо, а и последното, което исках, беше тя да започне да се шегува с мен. Тъкмо когато реших, че Ейприл е забравила целта на идването ни в клуба, тя въздъхна и се зазяпа през прозореца.