Кръвни братя
- Автор: Робертс Нора
- Серия: Sign of Seven Trilogy #1
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 954–26–0732–8
- Переводчик: Валентина Атанасова
- Жанр: Мистика
Электронная книга - «Кръвни братя». Краткое содержание книги:
Тази легенда привлича в Хокинс Холоу журналистката и писателка Куин Блек, която се надява да посвети новата си книга на зловещите събития. Едва февруари е, но Кейлеб Хокинс, потомък на основателите на града, вече е усетил надигащото се зло. Въпреки че не може да забрави началото на преживяния ужас в горите преди двадесет и една години, той съзнава, че досега знаменията за надигащото се зло никога не са били толкова ясни. Кал ще се нуждае от помощта на своите най-добри приятели — Фокс и Гейдж, — а поради необяснима причина, и от помощта на Куин. Тя също вижда злото, което повечето местни хора не могат да видят, и се чувства свързана с града… и с Кал. Когато зимата отмине и настъпи пролет, Кал и Куин ще се освободят от задръжките си и ще се предадат на неустоимото желание. Ще положат крайъгълния камък на група мъже и жени, свързани от съдбата, страстта и борбата срещу онова, което се задава от мрака…
Стана от леглото, приведе чаршафите и завивката в някакво подобие на ред и тръгна към банята за чаша вода.
Писъкът раздра съзнанието й като свирепи нокти, но нищо не се изтръгна от пресъхналото й гърло.
Момчето се хилеше зловещо отвъд тъмния прозорец. Лицето и дланите му бяха притиснати към стъклото на сантиметри от нея. Видя езика му да се плъзга по острите бели зъби, а искрящо червените очи изглеждаха бездънни и ненаситни като зиналата пропаст, която се бе опитала да я погълне в съня й.
Коленете й се подкосиха, но изпита страх, че ако се строполи на земята, то ще разбие стъклото и ще влезе да впие зъби в гърлото й като побесняло куче.
Вместо това тя повдигна ръка в древния знак за прогонване на зли сили и прошепна:
— Махай се оттук. Стой далеч от мен.
То избухна в смях. До нея достигнаха ужасяващи звуци и раменете му се затресоха от задоволство. После се оттласна от стъклото в бавно, зловещо салто и остана миг да виси над спящата улица. После… сякаш се смали, постепенно се превърна в малка черна точка и изчезна.
Куин се втурна към прозореца и дръпна щората, за да скрие всеки сантиметър от стъклото. И най-сетне седна на пода, опряла гръб на стената и разтреперана.
Щом реши, че има сили да стане, използва стената като опора и забърза към другите прозорци. Когато всички щори бяха спуснати, останала без дъх, тя си каза, че не бива да се чувства като затворена в кутия.
Наля си вода — имаше нужда от нея — и изпи две пълни чаши. Малко по-спокойна, втренчи поглед в закритите прозорци.
— Майната ти, малко копеле!
Взе лаптопа си и отново зае мястото си на пода — просто се чувстваше по-защитена под нивото на перваза. Започна да записва всяка подробност, която помнеше от съня и създанието, притиснало лице към тъмното стъкло в нощта.
Когато се събуди, светлината бе рязка жълта линия между сенките на кремавите щори. А батерията на лаптопа й се оказа изтощена докрай.
Залитайки, се изправи. „Глупаво е, разбира се“, каза си тя, докато се опитваше да разсее непоносимата скованост. Глупаво бе да не изключи лаптопа и да не пропълзи обратно в голямото, удобно легло. Но бе забравила за първото, а дори не можеше да мисли за второто.
Сега отново сложи компютъра на бюрото и го включи за презареждане на батериите. С известна предпазливост — все пак първия път бе видяла момчето посред бял ден — пристъпи към първия прозорец и повдигна щората.
Слънцето грееше ярко от лазурносиньо небе. По тротоарите, сенниците и покривите проблясваше бял снежен килим.
Забеляза няколко търговци пъргаво да ринат снега от тротоари, площадки и стъпала. По почистената улица пъплеха коли. Може би училищата бяха отменили занятия заради снега.
Дали малкият бе в училището за демони днес?
Куин реши да отпусне схванатото си тяло, като полежи дълго в примамливата вана. После щеше да закуси в „При мамчето“ и да придума някого да й разкаже най-пикантните подробности от легендите за Хокинс Холоу.
Шеста глава
Разрязвайки малката купчина пред себе си на бара, Кал я видя да влиза. Носеше високи ботуши с тънък ток, избелели дънки и пурпурночервена бейзболна шапка, нахлупена върху косите й.
Бе увила около врата си пъстър шал, който й придаде още по-весел вид, когато разкопча палтото. Под него бе облечена с пуловер в цвят на зрели боровинки.
Имаше нещо в нея, което би се откроило и привлякло вниманието му дори в невзрачно кафяво.
Видя как очите й огледаха масите в закусвалнята и реши, че преценява къде да седне, кого да заговори. „Вече работи“, заключи той. Може би никога не преставаше. Бе сигурен, въпреки краткото им познанство, че умът й не знае покой.
Куин го забеляза и се устреми към него с неповторимата си лъчезарна усмивка. Кал се почувства като хлапак, избран да играе в отбора измежду всички деца, размахващи ръце и крещящи: „Мен! Мен! Избери мен!“.
— Добро утро, Кейлъб.
— Добро утро, Куин. Искаш ли нещо за закуска?
— С удоволствие. — Тя се наведе над чинията му и драматично вдъхна от аромата на палачинките с много масло и сироп. — Сигурно са божествени.
— Най-добрите в града. — Той набоде голяма хапка на вилицата си и й я подаде. — Ще ги опиташ ли?
— Никога не се задоволявам с опитване. Това е болест. — Куин се настани на табуретка, завъртя се и чаровно се усмихна на барманката, докато развиваше шала си.