Кралят-маг
- Автор: Банч Кристофер
- Серия: Seer King #1
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-600-9
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралят-маг». Краткое содержание книги:
Дамастес, млад кавалерийски офицер и луда глава, и изключително надареният магьосник Тенедос е трябвало да загинат в планинска засада. Но враговете им са подценили удивителните сили на ясновидеца-чародей и храбростта на войника. Никой не е могъл да предвиди възникналото между тях приятелство — и как то ще промени историята.
Нуманция е империя в упадък, по границите й властват разбойници, в провинциите кипят бунтове, гражданите й се разкъсват от разногласия. Древни сили на тъмна магия избуяват навсякъде, а имперските водачи, хилавата Власт на Десетимата, не предприема нищо. Ала когато Тенедос и Дамастес започват да надиграват узурпатори и некроманти, се пръсва мълвата, че техният път е пътят на Провидението.
За Дамастес това е пътят към славата и към спечелената любов на една красива злощастна контеса. За Тенедос това е пътят към невъобразимите висоти на амбицията. А за Нуманция пътят им води към възраждане… в служба на Богинята на смъртта.
Както всъщност очаквах, не си създадох много приятели. Много се говори как младите мъже, за пръв път напуснали дома си, започват да грешат, скъсват връзките си, перчат се и губят цялата си вътрешна дисциплина. С мен изобщо не стана така, тъй че времето ми в лицея е доста скучна история. Тъй като бях много беден, лептата на домин Рошанара едва покриваше разходите ми и богатите кадети не ме приеха в обятията си. Тъй като не бях развратник, пак по-скоро заради липсата на пари, отколкото на желание, женкарите ме смятаха за скучен. Малцината ученолюбиви, жадуващи за дълбоката мъдрост, не можеха да намерят нищо у такъв задръстеняк като мен.
Може би още тогава съм усетил армейската жестокост по отношение на приятелствата. Войниците обикновено се кълнат, че приятелствата, които са си създали в новобранството, траят цял живот, но на практика рядко става така, особено с офицерите. В началото са обичайните различия в класата, богатството и поведението, които разделят младежите от колегите им. Но когато получиш офицерския си пояс, става още по-лошо. Приятелите капят като суха шума. Някои умират от болест, други в боя, но още повече се налага да зарежеш — тоя, когото са повишили в капитан, не може вече да гуляе с низшите легати. Домините не гуляят с капитани, нито генералите с домини. Баща ми ме беше предупредил и за това — каза ми, че въпреки всичкото перчене и буйстване, животът на войника е самотен. Мисля, че се бях подготвил добре за тази истина. За тази съдба.
Малкото хора, към които изпитвах повече близост, бяха с по-низши чинове, въпреки че добре помнех съвета на баща ми — че един офицер не бива да се сприятелява толкова с подчинените си, че да не може да ги изпрати на смърт. Но с истинско удоволствие слушах разказите на стари подофицери за кампании, които помнеха само ветераните, или оставах задълго в компанията на коняри и научавах от тях още неща за конете и особеностите им.
Признавам, че най-щастливите ми моменти бяха, когато оставах сам, когато нямах задължения и можех да оседлая Лукан, да сложа малко хляб, сирене и сухи плодове в торбата и да изляза да пояздя из околностите просто така, без никаква определена цел. Понякога взимах лък и няколко притъпени стрели и се пробвах по катерици и птици, или пък въдица, за да половя риба. Понякога по черните пътища далече от лицея срещах селяни или ловци като мен, бракониери, предполагам, но въобще не ме интересуваше — нали всички трябва да ядат.
Неведнъж, особено в сезона на жътвата, срещах и млади жени. Допускам, че има някакъв чар в това да си напъпващ кавалерийски офицер, и тъй като и аз говорех като селянин, им ставах приятен. Подобни срещи често свършваха в обраслото с мъх дъно на някоя скътана долчинка, голи с девойчето, а веднъж-дваж и с двечки, които се кикотят сладко и се редуват отгоре ти. Само градските хора си мислят, че селяците са невинни. До ден-днешен мирисът на прясно окосено сено или току-що откъснати диви ягоди ми носи усмивка на устните и смътен спомен за топлина в слабините.
Чудя се дали животът ми нямаше да е по-щастлив, ако се бях родил при тези простички хора и не познавах по-далечни хоризонти от тях? Навярно Айрису е смятал да ме направи точно такъв, а Сайонджи, предрешена като баща ми, се е намесила. Не знам.
Малко преди да свърши последният срок, започнах да си търся дивизион. На завършващите се разрешава да кандидатстват за която част пожелаят и стига армията с неохота да е обявила свободно място, наистина може да те назначат там. Като курсант на елитно училище най-малкото щях да служа в кавалерията, а не в пехотата или — още по-лошо — при сапьорите в поддържащите части.
Допусках, че колегите ми от курса с техните връзки и богатство щяха да изсмучат мозъка от кокала и за мен да остане само дупката.
Гледах с копнеж към конните дивизиони „на края на света“, както се изразяваха никиасците, пръснати по кантончетата по Границите или в бдителните гарнизони на границата между Дара и Кальо, в състояние на примирие, което не беше точно война, но така и нямаше да стигне до мир.
Най-много ми се искаше да служа в някой от трите гарнизона в Ърей, които пазеха васалната държавица Дара да не я опустошат Планинските воини — безстрашните убийци, които слизаха от суровите си планини, за да плячкосват, изнасилват и избиват.
Това също така бе фронтовата линия срещу Кальо, който имаше претенции и към Ърей, както и, оттатък Пограничните земи, срещу най-опасния ни потенциален противник, кралството Майсир. Тези три дивизиона бяха Десети хусарски, Дванадесети тежка кавалерия и Седемнадесети Ърейски пиконосци и пазеха най-важния от всички проходи към Пограничните земи, прохода Сулем.