Вампирът Лестат
- Автор: Райс Энн
- Серия: The Vampire Chronicles #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Изток -Запад
- ISBN: 978-619-152-139-5
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вампирът Лестат». Краткое содержание книги:
Събуден сред опиянението на рокаджийските времена, вампирът изгаря от жаждата да разкаже миналото си, криещо рой мрачни тайни. Син на благородник от предреволюционна Франция, Лестат е изгнаник по кръв и убиец по душа. Получил дара на безсмъртието, той не може да устои на порива, който бе завладял и Луи в първата книга — да открие истината за произхода на вампирите, да се срещне с най-древните представители на расата си и да намери своето място в света… Загърнат в наметало от вълчи кожи, първите жертви на стихийния му бяс, Лестат сбира в себе си силата на животното, жестокостта на човека и мощта на вампира. Целият свят е сцена за кървавите му трагедии, а хората са статистите в стремлението му към вечността…
С образа на Лестат Ан Райс поема в изцяло нова посока, вън от задънената улица на харизматичния, но пасивен Луи от първата книга. В тази и следващите части се изгражда нова, мрачна митология, смесваща класическия вампирски мит с древни легенди от недрата на времето.
Искаше ми се да можех да й опиша каретите, трополящите сладкиши от злато и стъкло, които разбутваха тълпите по Пон Ньоф и моста „Нотр Дам“ и се носеха покрай Лувъра и „Пале Роял“.
Де да можех да опиша хората, господата с техните чорапи с багети и сребърни бастунчета, които се препъват из калта с пантофи в пастелни цветове, дамите с инкрустирани с перли перуки и люлеещи се кринолини от коприна и муселин; първия път, когато зърнах самата кралица Мария Антоанета да се разхожда самоуверено из градините на Тюйлери.
Разбира се, тя сигурно бе виждала всичко това много години преди да се родя. Тя бе живяла в Неапол и в Лондон, и в Рим с баща си. Но аз исках да й разкажа какво ми е подарила, какво беше да чуеш хора в катедралата „Света Богородица“, да се напъхаш в претъпканите кафенета с Никола, да разговаряш със старите му приятелчета студенти на чаша английско кафе, какво беше да се наконтиш с хубавите дрехи на Никола — той ме накара, — да застанеш под светлините на „Комеди Франсез“ и да се взираш възхитено в актьорите на сцената.
Но в това писмо аз може би описах само най-доброто от всичко, адресът на мансардата, която наричахме свой дом в Ил дьо ла Сите, и новината:
„Наеха ме в истински театър да се уча за актьор и има изгледи много скоро да играя.“
Онова, което не й казах, беше, че трябваше да се изкачваме шест етажа до стаите си, че мъжете и жените вдигаха кавги и кряскаха в уличките под прозорците ни, че вече бяхме свършили парите благодарение на това, че аз ни мъкнех на всяка опера, балет и драма в града. И че заведението, в което работех, беше малък опърпан булеварден театър, едно стъпало по-нагоре от панаирджийска сцена, и работата ми беше да помагам на актьорите да се обличат, да продавам билети, да мета и да изхвърлям раздорниците.
Ала въпреки това се намирах в рая. Също и Никола, въпреки, че нито един приличен оркестър в града не би го наел и сега той свиреше соло с малка групичка музиканти в театъра, където работех аз, а когато наистина го закъсахме, той действително излизаше да свири на булеварда, а аз протягах шапката зад него. Нямахме срам!
Всяка нощ тичахме нагоре по стълбите с нашата бутилка евтино вино и самун хубав, сладък парижки хляб, който беше амброзия след храната в Оверн. И на светлината на нашата лоена свещ мансардата беше най-великолепното място, на което някога бях живял.
Както вече споменах, рядко бях пребивавал в дървена стаичка, освен в кръчмата. Е, тази стая имаше измазани с хоросан стени и таван! Това беше истинският Париж! Имаше полиран паркет и дори мъничка камина с нов комин, който наистина успяваше да тегли.
Какво тогава, че се налагаше да спим на грапави сламеници и че съседите ни будеха с караниците си. Ние се будехме в Париж и можехме да скитаме ръка за ръка часове наред по улиците и сокаците, да надничаме в магазините, пълни с накити и сребърни сервизи, с гоблени и статуи, богатство, каквото не бях виждал. Дори и вонящият пазар за месо ме възхищаваше. Трясъците и дрънченето на града, неуморният труд на неговите хиляди и хиляди работници, чиновници, занаятчии, приливите и отливите на безкрайните тълпи.
Денем аз почти забравях видението от хана и мрака. Освен, разбира се, ако не мернех някой невдигнат труп в мръсен сокак, каквито имаше много, или не попаднех на обществена екзекуция на Плас дьо Грев.
А аз непрекъснато попадах на обществени екзекуции на Плас дьо Грев.
Тръгвах си от площада разтреперан, едва сдържащ стенанията си. Можех да се вманиача по това, ако не ме разсейваха. Но Никола бе непреклонен.
— Лестат, никакви приказки за вечното, неизменното, непознаваемото!
Заплашваше ме, че ще ме удари или ще ме разтръска, ако започна.
И когато се спуснеше здрачът — времето, което мразех повече отвсякога — независимо дали бях гледал екзекуция или не, независимо дали денят бе великолепен или досаден, започвах да треперя вътрешно. И само едно нещо ме спасяваше от това — топлината и вълнението в ярко осветения театър, и затова се стараех да вляза вътре, на сигурно място, преди здрачаване.
В Париж по онова време театрите по булевардите дори не бяха законни постройки. Единствено „Комеди Франсез“ и Театр дез Италиен бяха одобрени от властите театри и на тях принадлежаха всички сериозни драми. Това включваше и трагедии, и комедии — пиесите на Расин, Корней, бляскавият Волтер.
Но старата италианска комедия, която аз обичах — Панталоне, Арлекин, Скарамуш и останалите — бе все така жива, както винаги, с въжеиграчи, акробати, жонгльори и кукловоди в спектаклите по откритите сцени на панаирите Сен Жермен и Сей Лоран.