Вампирът Лестат
- Автор: Райс Энн
- Серия: The Vampire Chronicles #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Изток -Запад
- ISBN: 978-619-152-139-5
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вампирът Лестат». Краткое содержание книги:
Събуден сред опиянението на рокаджийските времена, вампирът изгаря от жаждата да разкаже миналото си, криещо рой мрачни тайни. Син на благородник от предреволюционна Франция, Лестат е изгнаник по кръв и убиец по душа. Получил дара на безсмъртието, той не може да устои на порива, който бе завладял и Луи в първата книга — да открие истината за произхода на вампирите, да се срещне с най-древните представители на расата си и да намери своето място в света… Загърнат в наметало от вълчи кожи, първите жертви на стихийния му бяс, Лестат сбира в себе си силата на животното, жестокостта на човека и мощта на вампира. Целият свят е сцена за кървавите му трагедии, а хората са статистите в стремлението му към вечността…
С образа на Лестат Ан Райс поема в изцяло нова посока, вън от задънената улица на харизматичния, но пасивен Луи от първата книга. В тази и следващите части се изгражда нова, мрачна митология, смесваща класическия вампирски мит с древни легенди от недрата на времето.
И на свечеряване също не стана по-добре, и всъщност с падането на мрака се влоши още повече.
Вървях, говорех и жестикулирах като доволен човек, но сякаш ме одираха. Треперех. Зъбите ми тракаха. Не можех да се спра. Взирах се с ужас във всичко около мен. Мракът ме ужасяваше. Гледката на старите доспехи в коридора ме ужасяваше. Взирах се в боздугана и млатилото, с които бях тръгнал подир вълците. Взирах се в лицата на братята ми. Взирах се във всичко и зад всяко съчетание на цвят, светлина и сенки виждах едно и също: смърт. Само че не смъртта, каквато си я бях представял преди, а смъртта, каквато я виждах сега. Истинската смърт, абсолютната смърт, неизбежна, необратима, която не разрешава нищо!
И в това състояние на непоносима възбуда аз започнах да правя нещо, което никога досега не бях вършил. Обръщах се към хората около мен и ги разпитвах безмилостно:
— Но ти вярваш ли в Бог? — питах брат ми Огюстен. — Как можеш да живееш, ако не вярваш!
— Но ти вярваш ли изобщо в нещо? — питах слепия си баща. — Ако знаеше, че умираш сега, в този миг, би ли очаквал да видиш Бог, или тъма? Кажи ми!
— Ти си побъркан, винаги си бил побъркан! — кресна той. — Вън от тази къща! Ще ни подлудиш!
Той се изправи, което му беше трудно — бе сакат и сляп, и се опита да ме замери с чашата си. Естествено, не уцели.
Не можех да погледна майка си. Не можех да припаря до нея. Не исках да я измъчвам с въпросите си. Слязох долу в кръчмата. Мисълта за лобното място на вещиците ми бе непоносима. Не бих отишъл към този край на селото за нищо на света! Запуших уши с длани и стиснах очи.
— Махайте се! — възкликнах при мисълта за онези, умрели просто така, без никога, никога да проумеят нещо.
И на втория ден не стана по-добре.
И в края на седмицата също нямаше подобрение.
Аз ядях, пиех, спях, но във всеки буден миг бях обзет от чиста паника и чиста болка. Отидох при селския свещеник и го попитах дали наистина вярва, че Тялото Христово присъства на олтара по време на освещаването. И след като чух мънкането му в отговор и видях страха в очите му, си тръгнах още по-отчаян отпреди.
— Но как живеете, как продължавате да дишате, и да се движите, и да вършите неща, когато знаете, че обяснение няма? — палех се аз най-накрая. А после Никола каза, че може би от музиката ще ми стане по-добре. Щеше да посвири на цигулката.
Плашех се от силата на преживяването. Но той отиде в овощната градина, и под слънчевите лъчи Никола изсвири всички песни, които знаеше. Аз седях със скръстени ръце и вдигнати колене, зъбите ми тракаха, въпреки че бяхме под палещите лъчи и слънцето лъщеше в малката лакирана цигулка, и гледах как Никола, застанал пред мен, се олюлява в такт с музиката, суровите чисти звуци нарастваха вълшебно и изпълваха градината и долината, въпреки че магия нямаше, и Никола най-сетне ме прегърна, и просто седяхме в мълчание, а после той каза много тихо:
— Лестат, повярвай ми, това ще мине.
— Свири още — казах. — Тази музика е невинна.
Никола се: усмихна и кимна. Поглези лудия.
И разбрах, че това няма да мине, и нищо засега не можеше да ме накара да забравя, но бях изпълнен с неизразима благодарност за музиката и за това, че сред този ужас може да съществува нещо толкова прекрасно.
Не можеш да разбереш нищо и не можеш да промениш нищо. Но можеш да създаваш такава музика. И същата благодарност ме изпълни, когато видях селските деца да танцуват, когато видях как ръцете им се вдигат и коленете им се подгъват, и телата им се въртят в ритъма на песните, които пееха. И както ги гледах, се разплаках.
Влязох в църквата, паднах на колене, облегнах се на стената и огледах древните статуи, и почувствах същата благодарност, вгледан в изящно изрязаните пръсти, носове и уши и изражения на лицата им, и дълбоките гънки на дрехите им, и не можех да сдържа плача си.
— Поне имаме тези прекрасни неща — казах. — Каква доброта.
Ала вече нищо естествено не ми изглеждаше красиво! Самата гледка на огромно дърво, стърчащо само сред полето, можеше да ме накара да треперя и крещя. Изпълнете градината с музика.
И нека ви поверя една малка тайна. Всъщност така и никога не ми мина.
6
Какво го причини? Дали пиенето и разговорите до късна доба, или бе свързано с майка ми и с думите й, че ще умре? Дали вълците имаха нещо общо? Дали бе магия, която лобното място на вещиците бе направило на въображението ми?