Фантом
- Автор: Несбё Ю
- Серия: harry hole #9
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ЕМАС
- ISBN: 978-954-357-279-3
- Переводчик: Ева Кънева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Фантом». Краткое содержание книги:
Преследван от призраците на дългогодишния полицейски опит, Хари отново избягва към Хонконг, като този път вярва, че ще остане там завинаги. Но се случва немислимото. Синът на единствената жена, която е обичал, е арестуван за убийство. Олег — отгледан от Хари, но и изоставен от него, се е забъркал с наркотици. Сега противоречивият инспектор трябва да се върне в Норвегия, за да докаже, че Олег не е убиец. Полицията отказва да го върне на служба и Хуле е принуден да навлезе сам в света на най-съсипващия наркотик, попадал някога на улиците на Осло.
А истината, толкова важна за Хари и Олег, се крие в налудничавия лабиринт на миналото…
— Именно.
Спряха на моста. Хари си погледна часовника.
— Бързаш ли занякъде? — попита Беате.
— Не. Погледнах си часовника, за да ти осигуря удобен повод да си тръгнеш, без да изпитваш угризения, че си ме зарязала.
Беате се усмихна. Усмивката я разкрасяваше. Странно защо още не си бе намерила приятел. Всъщност Хари нямаше как да знае дали е така. Беате беше сред едва осемте номера в телефона му, а той дори не знаеше дали излиза с някого.
Б — Беате.
Х — Халвуршен. Партньор на Хари и баща на детето на Беате. Убит по време на служба. Името му още стоеше в паметта на апарата.
— Обади ли се на Ракел? — прекъсна мислите му Беате.
Р… Дали пък Беате не се сети за Ракел именно след споменаването на думата „зарязала“, зачуди се Хари. Поклати глава. Беате явно чакаше той да сподели още нещо, но Хари мълчеше. После двамата заговориха едновременно:
— Всъщност ме чака…
— Сигурно имаш…
— … и друга работа — довърши с усмивка Беате.
— Разбира се, тръгвай.
Хари я проследи с поглед, докато тя се отдалечаваше по улицата.
Седна на една пейка и се загледа в реката; в патиците, които се плъзгаха по спокойната вода.
Двамата младежи със суичърите се върнаха. Приближиха се до него.
— Да не си „пет-нула“?
В американските криминални сериали това означава „ченге“. Всъщност бяха надушили Беате, не Хари.
Хари поклати глава.
— Какво търсиш?
— Спокойствие — отвърна той. — Нищо повече.
Извади чифт слънчеви очила „Прада“ от вътрешния си джоб. Беше му ги подарил собственик на бутик по Кантън Роуд. Човекът, позакъснял с вноските, изобщо не възропта срещу напомнянето да си погаси задълженията. Очилата бяха дамски, но на Хари не му пукаше. Харесваше ги.
— Я чакайте! — извика той след младежите. — Да ви се намира виолин?
Единият само изфъфли нещо неясно.
— В центъра — отвърна другият и посочи през рамо.
— Къде?
— Търси Ван Перси или Фабрегас.
Смехът им се изгуби зад „Бло“ — близкия джазклуб.
Хари се облегна и се загледа в движенията на патиците. Засилваха се с изненадваща ефективност и се плъзгаха по водната повърхност като опитни кънкьори по черен лед.
Олег отказваше да говори. Така постъпват виновните. Мълчанието е единствената им привилегия и единствената разумна стратегия. И какво от тук нататък? Как да разследва нещо, вече разкрито, как да разнищва въпроси, вече намерили адекватния си отговор? Да овладее истината, като я отрече? Колко пъти в работата си се бе сблъсквал с близки и роднини, които неизменно повтарят дежурната мантра: „Синът ми никога не би извършил подобно нещо!“ Хари си даваше сметка защо се захваща с това разследване: защото само това умееше. Единствено така би могъл да помогне. Както майката настоява лично да приготви храната за помена на сина си, както музикантът свири на погребението на приятеля си, така и Хари търсеше начин, внасяйки своята лепта, да отвлече вниманието си от мъката и да се утеши. Една от патиците се плъзна към него, вероятно с надеждата да получи трошица хляб. Не че ѝ се вярваше, но все пак беше решила да си изпробва късмета. Изчислен разход на енергия: в едното блюдо на везната — вероятността да получиш награда; в другото — надежда. Черен лед.
Хари стана рязко от пейката. Извади ключовете от джоба си. Току-що се сети защо някога си беше купил катинар с ключ „Абус“. Не за себе си. А за кънкьора. За Олег.
Седма глава
Полицай Трюлс Бернтсен и старши инспекторът на летище „Гардермуен“ влязоха в леко пререкание. Бернтсен прекрасно знаел, че летището попада в полицейски окръг Румерике и не се намира под юрисдикцията на Осло. Но, изтъкна той, от известно време наблюдавал задържания и един от източниците му току-що му съобщил, че са хванали Торд Шулц с наркотици. Бернтсен показа идентификационната си карта: полицейски служител трета степен, ресор „Специални операции“, звено „Организирана престъпност“, полицейски окръг Осло. Старши инспекторът сви рамене и мълчаливо го заведе до килията — една от общо три.
Вратата зад гърба му се хлопна и Трюлс се огледа, за да се увери, че коридорът и другите две килии са празни. Седна върху капака на тоалетната и погледна към нара. Арестантът беше заровил глава в шепите си.
— Торд Шулц?
Мъжът повдигна глава. Беше си съблякъл сакото и ако на ризата му липсваха отличителни знаци, Бернтсен не би се досетил, че пред него стои пилот. Защото от пилот не се очаква да изглежда смъртноизплашен, блед, с разширени, потъмнели от ужас зеници. От друга страна, всички изглеждат така, когато ги хванат за първи път. Бернтсен се позабави, докато определи местоположението на Торд Шулц, но останалото беше лесна работа. Торд Шулц нямаше криминално досие, липсваха данни да е попадал в официалните полицейски регистри, както и да е бил засичан от разузнавачи в наркосредите.