Брегът на светулките [calibre 1.39.0]

— Чий дневник?

— На Клариса! Някаква старица, на която мъжът й работел на фара, намерила тази тетрадка и я запазила. По-късно дала да я напечатат. Ако майка ми някога направи нещо подобно с моя дневник, направо ще я убия! Както и да е, в училище ни накараха да прочетем дневника и когато мама ми разказа за твоя приятел, търсача на съкровища, си помислих: «Боже мой!» Прочети да видиш!

Двете отвориха книгата на първата страница и Каролайн зачете на глас:

_19 юли 1769 година_

Днес намерих кит, изхвърлен на брега. Беше по-голям от най-голямата лодка, която съм виждала, и имаше цвета на скалите на нашия остров. Лежеше на пясъка, а широко отворените му очи гледаха към небето. Двете с мама се опитахме да върнем кита обратно в морето — мъчихме се чак докато стана тъмно. Поливахме тялото му с морска вода, защото мама каза, че ако кожата му изсъхне, той ще умре. Освен това ми поръча да наблюдавам дупката, през която си поема въздух, и да внимавам да не излея вода в нея, защото така мога да го убия. Мина безкрайно много време в очакване на прилива! Сега ръцете ме болят от тежките кофи с вода, които пренасяхме, както и от дърпането на кита за опашката, за да му помогнем отново да се върне във водата. Но си струваше. Двете с мама радостни наблюдавахме как нашият кит се отдалечава навътре в океана, озарен от оранжевата светлина на луната.

— Харесвам я, а ти? — попита Марипат. — Звучи ми страхотно!

— И на мен — кимна Каролайн. Беше трогната, че племенницата й се е сетила да й донесе дневника на Клариса. — Когато аз бях в трети клас, тази книга я нямаше.

— Може би тогава просто още не са си били направили труда да я отпечатат — колебливо изрече Марипат. — Ти, мама и леля Скай някога спасявали ли сте кит? Често ли се е случвало вълните да изхвърлят китове на брега?

— Не, никога не ни се е случвало подобно нещо — с усмивка призна Каролайн. Стори й се забавно, че Марипат отнася детството на майка си и лелите си в далечното минало, в онези времена, в които е живяла и Клариса Рандъл, когато човек е срещал китове на всяка крачка.

— Ще покажеш ли дневника на онзи мъж?

— На кой мъж?

Марипат посочи към корабите в далечината. Едва сдържаше усмивката си и Каролайн се запита какво точно беше казала Клий на дъщеря си.

— На него! — многозначително изрече момичето.

— Може и да му го покажа — отвърна лелята. — Ще си помисля.

— Той търси останките от кораба. Смятам, че трябва да знае нещо за хората, които са потънали заедно с него.

— Има логика. Може да му дам книгата назаем, след като я прочета. Ти от библиотеката ли си я взела?

— От училищната библиотека. Само учениците имат право да вземат книги от там, но аз съм я запазила до септември заради тебе — със срамежлива гордост заяви момичето.

— Много ти благодаря.

— Той ти е бил като брат, нали? — попита внезапно Марипат и леко се изчерви. — И сте си пишели?

— Нещо такова. Но това беше отдавна, когато бяхме малки — с неохота отвърна Каролайн. Усещаше, че племенницата й иска да научи повече по въпроса — тя растеше в стабилно семейство, което никога нямаше да се разпадне, и проблемите на двете й лели с мъжете събуждаха любопитството й. — Бивши приятели, бурни любовни афери, загубени приятелства — всичко това разпалваше въображението.