Смъртоносно [calibre 1.30.0]

— Нали ми е роднина — беше проплакала веднъж пред него. — Но дори не ме поглежда. Онази нощ разговаряше по телефона доста след един и половина, а аз лежах на пода до нея. Бях толкова уморена и тя го знаеше, но не затвори.

— Защо не останеш при мен? — беше й предложил Дерик. — Ще спя на дивана. Няма проблем.

Емили го беше погледнала. Дерик беше толкова висок, че когато сядаше на пейката, дългите му крака се подгъваха под странен ъгъл. Беше я погледнал напрегнато и нежно иззад очилата си с телени рамки.

Беше се зачудила дали да не приеме предложението му, но след това сви рамене.

— Не. Сигурно и без това ти стъжнявам живота, като те занимавам с проблемите ми. — После го беше целунала по бузата. — Но си много мил.

Сега беше ред на Карълайн да въздъхне.

— Просто не можех да разбера онова, с което се сблъскваше тогава.

Емили кимна. В това нямаше спор.

— И защо си тук сега? Защо просто не остана там?

Карълайн отмести погледа си.

— Получих писмо. Уплаших се, че ако не си дойда този път, може да стане твърде късно.

Тръпки полазиха по гърба на Емили.

— За какво говориш? Кой ти е писал писмо?

— Не знам. Беше подписано просто със загрижен приятел. — Карълайн преглътна. — В него пише, че си много разстроена и може да направиш нещо… неразумно. — Очите й проблеснаха. — Страхувах се, че повече няма да те видя.

Кожата на Емили настръхна. Не за пръв път чуваше слуховете за самоубийство, но писмото беше вече прекалено.

— Случиха ми се доста неприятни неща, но всъщност съм добре — увери тя сестра си.

Карълайн не изглеждаше особено убедена.

— Сигурна ли си?

— Разбира се, че съм сигурна. — Тя се поколеба, знаейки, че трябва да подбере следващите си думи изключително внимателно. — Но бих искала да видя това писмо. У теб ли е?

Карълайн сбърчи вежди.

— Изхвърлих го. Не можех да изтърпя да го гледам в стаята ми.

— На ръка ли беше написано? Имаше ли марка?

— Не, беше напечатано. Не помня откъде беше изпратено. — Карълайн се взря в нея с любопитство. — Знаеш ли кой може да го е написал?

Емили прокара език по зъбите си. Загрижен приятел? Али? Помощникът й? Кой друг би могъл да е?

Госпожа Фийлдс надникна в коридора.

— Вечерята е готова! — изграчи тя.

Емили и Карълайн тръгнаха към кухнята. Сърцето на Емили все още биеше ускорено заради спора им, но поне най-накрая всичко беше казано. Докато вървяха по коридора, тя стрелна Карълайн с поглед. Сестра й се усмихна колебливо. Когато Емили пристъпи към нея и разпери ръце за прегръдка, Карълайн не се отдръпна. Прегръдката се получи леко вдървена и несръчна, но определено беше стъпка в правилната посока.