Истината за случая Хари Куебърт
- Автор: Дикер Жоел
- Серия: Маркъс Голдман #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Истината за случая Хари Куебърт». Краткое содержание книги:
- Та това е самата истина, господин декан. Аз съм добър хетеросексуален американец.
- Не ща и да го знам! Сексуалната ви ориентация не интересува никого, господин Голдман! Колкото до отвратителните сцени, които се разиграват в междубедрието ви, те по никакъв начин не засягат състудентите ви!
- Но аз само отговорих на въпросите на професор Куебърт.
Като чу това, Пъргал едва не се задави.
- Какво... Какво казвате? Въпросите на професор Куебърт?
- Да, той попита кой от нас обича да му правят свирка и аз вдигнах ръка, защото смятам, че не е възпитано да не отговаряте, когато ви питат нещо, след което той ме попита дали предпочитам да ме смучат момчета или момичета. Това е всичко.
- Професор Куебърт ви попита дали обичате...
- Именно. Разбирате ли, господин декан, вината е на президента Клинтьн. Всички искат да правят това, което президентът прави.
Пъргал стана, за да вземе някаква папка от рафта, после седна на бюрото си и ме погледна в очите.
- Кой сте вие, господин Голдман? Разкажете ми малко за себе си. Любопитен съм да науча откъде идвате.
Обясних, че съм роден в края на седемдесетте години в Монтклеър, Ню Джърси, от майка, служителка в голям магазин, и баща инженер. Семейство от средната класа, добри американци. Единствен син. Щастливо детство и юношество въпреки над средната интелигентност. Гимназия „Фелтън“. Знаменития. Привърженик на „Джайънтс“. Зъбни шини на четиринайсетгодишна възраст. Летни ваканции у една леля в Охайо, баба и дядо във Флорида, заради слънцето и портокалите. Всичко съвсем нормално. Никаква алергия, никаква по-известна болест. Хранително отравяне с пиле във ваканционен лагер с бойскаути на осемгодишна възраст. Обича кучета, но не и котки. Спортна практика: лакрос, бягане и бокс. Амбиция: да стане прочут писател. Не пуши, защото това предизвиква рак на белите дробове и защото устата мирише лошо сутрин. Пие умерено. Предпочитано ястие: стек и макарони със сирене. При случай консумация на морски дарове, главно в „Джоус Стоун Краб“ във Флорида, независимо че според майка му това носи нещастие по причина на нашата принадлежност.
Пъргал изслуша биографията ми, без да трепне. Когато свърших, каза просто:
- Господин Голдман, престанете с вашите истории, ако обичате. Запознах се с досието ви. Обадих се тук-там, говорих с директора на гимназията „Фелтън“. Той ме увери, че сте били изключителен ученик и сте могли да се запишете в най-големите университети. Така че кажете ми: какво правите тук?
- Моля, господин декан?
- Господин Голдман, кой би предпочел Бъроус пред Харвард или Йейл?
Представлението ми в аулата щеше изцяло да промени живота ми, дори ако трябваше да ми струва мястото в Бъроус. Пъргал приключи разговора ни, като ми каза, че трябва да размисли, и в края на краищата ми се размина. Години по-късно научих, че Пъргал, който смятал, че проблемният студент винаги ще създава проблеми, щял да ме изключи, но Хари настоял да остана в Бъроус.
На другия ден след този паметен епизод с единодушие ме избраха за главен редактор на университетското списание, очаквайки да му придам нова динамика. Верен на репутацията си на Знаменит, реших, че нова динамика означава да спра да публикувам творбите на Рейнхарц и да си запазя корицата на всеки брой. Следващия понеделник случайно срещнах Хари в боксовата зала на кампуса, където усърдно тренирах, откакто бях пристигнал. Затова пък за първи път го виждах там. Обикновено залата не бе много посещавана. В Бъроус боксът не беше популярен и освен мен единственият, който идваше редовно, бе Джаред - бях успял да го убедя да изиграва по няколко рунда с мен през понеделник, защото ми трябваше партньор, за предпочитане слаб, за да мога да го побеждавам. Така че веднъж на две седмици го пердашех с известно удоволствие - удоволствието да си остана завинаги Знаменития.
В понеделника, когато Хари дойде в залата, упражнявах защитната си позиция, застанал срещу едно огледало. Той носеше спортния си екип със същата елегантност като костюмите си. Като влезе, ме поздрави отдалече и каза: „Не знаех, че и вие обичате бокса, господин Голдман“. После заудря един от чувалите в ъгъла на залата. Тренираше с хубави жестове, беше жив и бърз. Изгарях от желание да поговоря с него, да му разкажа как след лекцията му ме е извикал Пъргал, да си поприказваме за свирки и за свободата на словото, да го уведомя, че съм новият главен редактор на университетското списание, и да му кажа колко се възхищавам от него. Но бях твърде впечатлен от личността му, за да се осмеля да го заговоря.