Истината за случая Хари Куебърт
- Автор: Дикер Жоел
- Серия: Маркъс Голдман #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Истината за случая Хари Куебърт». Краткое содержание книги:
Означаваше, че ако напиша тази книга, ще спася кариерата си. Щеше да е сигурен бестселър, да ми донесе гарантиран успех и купища пари.
- Защо Барнаски би направил това за мен?
- Не за теб, за себе си би го направил. Марк, как не разбираш, тук всички говорят за тази история. Подобна книга би била ударът на века!
- Смятам, че не съм способен на това. Вече изобщо не мога да пиша. Дори не знам дали някога съм можел. Колкото до разследването... То е работа на полицията. Аз не умея да разследвам.
Дъглас продължи да настоява.
- Марк, това е възможността на живота ти.
- Ще си помисля.
- Което означава, че няма да си помислиш.
Разсмяхме се - той добре ме познаваше.
- Дъг, би ли могъл човек да се влюби в петнайсетгодишно момиче?
- Не.
- Как можеш да си сигурен?
- В нищо не съм сигурен.
- А какво е любовта?
- Марк, милост, без философски разговори, не е моментът.
- Но, Дъглас, той я е обичал! Хари е бил лудо влюбен в това момиче. Каза ми го днес в затвора - бил е на плажа пред дома си, видял я е и се е влюбил. Защо в нея, а не в някоя друга?
- Не знам, Марк. Но ми е любопитно да узная какво толкова те свързва с Куебърт.
- Знаменития - отвърнах.
- Кой?
- Знаменития. Един младеж, който не успяваше да пробие в живота. Докато не срещна Хари. Хари ме научи как да стана писател. Той ме научи колко е важно да умееш да падаш.
- Какви ги говориш, Марк? Да не си пил? Ти си писател, защото имаш талант.
- Не, там е работата. Човек не се ражда писател, а става такъв.
- Това ли е станало в Бъроус през деветдесет и осма?
- Да. Той ми предаде цялото си знание. Дължа му всичко.
- Искаш ли да ми разкажеш?
- Щом желаеш.
Тази вечер разказах на Дъглас историята, която ме свързваше с Хари. След разговора ни слязох на плажа. Имах нужда да взема въздух. В тъмнината отгатвах плътни облаци - времето бе тежко, скоро щеше да се разрази буря. Внезапно излезе вятър и дърветата започнаха да се люлеят бясно, сякаш самата природа известяваше края на Хари Куебърт.
Прибрах се в къщата доста по-късно. На входната врата намерих неподписана бележка, оставена през отсъствието ми. Обикновен плик, без никакви обозначения, в който имаше написано на компютър кратко послание. То гласеше:
Прибирай се у вас, Голдман.
28.
Колко е важно да умееш да падаш
(Бъроуски университет, Масачусетс, 1998-2002)
- Хари, ако трябваше да остане само един от уроците ви, кой бихте избрали?
- Бих ви задал същия въпрос.
- Според мен урокът би трябвало да се нарича колко е важно да умееш да падаш.
- Съгласен съм с вас. Животът е едно дълго падане, Маркъс. Най-важното е да умееш да падаш.
Освен че беше годината на големите снегове, които парализираха Американския север и част от Канада, като оставиха милиони нещастници на тъмно в продължение на дни, 1998-а бе и годината на запознанството ми с Хари. През онази есен завърших „Фелтън“ и се настаних в кампуса на Бъроуския университет - смесица от сглобяеми постройки и викториански сгради, заобиколени от обширни, безупречно поддържани морави. Дадоха ми хубава стая в източното крило на спалните помещения, която делях с едно симпатично слабичко момче от Айдахо, наречено Джаред, мил очилат чернокож от голямо обсебващо семейство, който очевидно бе толкова ужасен от новата си свобода, че за всяко нещо питаше дали има право. „Имам ли право да отида да си купя кока-кола? Имам ли право да се прибирам в кампуса след двайсет и два часа? Имам ли право да внасям храна в стаята? Имам ли право да не ходя на лекции, ако съм болен?“ Отговарях му, че от тринайсетата поправка насам, онази, която отменяше робството, има право да прави всичко, което пожелае, и той засияваше от щастие.
Джаред имаше две мании: да си преговаря материала и да се обажда на майка си, за да й каже, че всичко е наред. Аз имах само една - да стана прочут писател. Прекарвах времето си в писане на разкази за университетското списание, което обаче публикуваше един от два, при това на най-лошите страници, тези с рекламите на местните предприятия, които не интересуваха никого: Печатница „Лукас“, Канализации „Форстьр“, Фризьорски салон „Франсоа“ или пък Цветя ,Джули Хю“. Намирах ситуацията за несправедлива и скандална. Всъщност откакто бях пристигнал в кампуса, се сблъсквах със сериозна конкуренция в лицето на Доминик Рейнхарц, студент трета година с изключителна писателска дарба, пред която моите постижения бледнееха. В списанието бе на голяма почит и след излизането на всеки брой чувах в библиотеката възхитените коментари на студентите. Единственият, който неизменно ме подкрепяше, бе Джаред. Четеше разпечатаните ми разкази с огромен интерес и ги препрочиташе, когато излезеха в списанието. Винаги му подарявах един брой, но той държеше да отиде в редакцията и да си плати двата долара, които печелеше с такъв труд в екипа по почистването на университета през уикендите. Мисля, че изпитваше към мен безгранично възхищение. Често ми казваше: „Страхотен си, Маркъс. Какво правиш в дупка като Бъроус, Масачусетс, а?“. Една вечер в топлата ранна есен се бяхме излегнали на моравата в кампуса, пиехме бира и съзерцавахме небето. Джаред първо попита имаме ли право да пием бира в границите на кампуса, после попита дали има право да излиза нощем на моравата, след което забеляза падаща звезда и се развика: