Пенрик [bg]

„Как ли пък не“, помисли си Найкис. Можеше да се хване на бас, че не е нито единствената, нито я е разказал от началото до края, макар тя очевидно да бележеше повратна точка в живота му.

— А ето че седя тук и я разказвам на генералска вдовица. Сигурен съм, че помните добре онзи период. И сте видели по-лоши неща.

— Не. — Идрене поклати глава. — Просто повече.

Той се поколеба, после кимна в знак на неизречена благодарност.

— Какво стана с къщичката на дървото? — не се сдържа Найкис.

— А. Играта не можеше да продължи дълго, разбира се. След десетина дни треската ми се влоши дотам, че лейди Танар се уплашила и решила да потърси помощ. Обърнала се към майка си, за щастие. Слугите най-вероятно биха ме предали на войниците. Или това, или щяха да ме изхвърлят на улицата. Лейди Ксаре решила друго. Останах тайно в къщата, докато се възстановя. После намерих начин да им бъда полезен и тя реши да ме задържи.

Толкова полезен, че живееше там вече четиринайсет години?

— Лейди Ксаре е поела голям риск — изтъкна Идрене. Каза го както хората отбелязват неоспорим факт, а не като лично мнение.

Боша разпери ръце.

— Мина време и столицата се успокои. Скоро забравиха за мен. Семейството ми не беше от висшия ешелон. Нито един от по-големите ми братя не оцеля, за да представлява заплаха за нечие болно въображение. А и аз не бих могъл да подновя рода така или иначе.

Това беше основата причина евнусите да бъдат предпочитани за високите постове в имперската бюрокрация — не биха могли да поставят интересите на несъществуващите си деца пред интересите на империята. И въпреки това надпреварата между родовете не стихваше, семействата кастрираха някои по-малък свой син и го уреждаха на подходящ пост в администрацията с надеждата един ден да помогне на брат или племенник. Дали и родителите на Боша не бяха постъпили по този начин със своя странен син? Ако е било така, значи сметките им бяха излезли криви.