Вълшебният кораб
- Автор: Хобб Робин
- Серия: Liveship Traders #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Ем Би Джи Тойс“ ЕООД
- ISBN: 978-954-2989-67-7
- Переводчик: Радин Григоров
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вълшебният кораб». Краткое содержание книги:
Книгите на Робин Хоб са като диаманти сред циркониево море.
Джордж Р. Р. Мартин
— Мина ми през ума, признавам. Струва ми се, че последния път ти не остана неудовлетворена…
Тя не искаше да си спомня за това, защото се срамуваше от удоволствието, което бе изпитала, а също и от осъзнаването, че той също знаеше това.
— Ако си забравил, тогава ти казах, че това не бива да се повтаря.
— Сметнах, че имаш предвид да се повтаря на кораба.
— Където и да е. Брашън… Тогава и двамата бяхме уморени, измръзнали, пияни и замаяни от ударите, приспивателното и киндина. — Тя замълча в търсене на отклоняващи обидата думи, които така и не откри. — Това е всичко.
Ръката му се раздвижи върху масата. Алтея усети, че в този момент той иска да я докосне, да стисне пръстите ѝ. Тя отпусна ръце върху коленете си.
— Сигурна ли си? — бавно попита той.
— Нима ти не си? — Алтея се взираше в очите му открито, в противоречие на намиращата се там нежност.
Брашън първи отмести поглед, пое си дъх и отпи голяма глътка от чашата си. Облегнал лакът на масата, той направи опит да се усмихне.
— Бих купил киндин, ако ти осигуриш бирата.
Тя се усмихна на свой ред.
— Надали.
Събеседникът ѝ раздвижи рамене.
— А ако бирата също е от мен?
— Брашън. — Тя поклати глава. — Реално погледнато, ние с теб почти не се познаваме. Нямаме нищо общо. Не сме…
— Добре, разбрах — прекъсна я той. — Ти ме убеди. Идеята беше лоша. Но пък не можеш да ме виниш, че съм опитал. — Брашън допи бирата си и се надигна. — Ще те оставям. Може ли да ти дам един последен съвет?
— Разбира се. — Тя се приготви да изслуша препоръка, съветваща я да се пази.
— Изкъпи се, защото миришеш зле.
И той провлачи крак към вратата, без да се обърне нито веднъж, включително и по време на излизането си. Едно съвсем кратко спиране край нея, придружено с помахване, би превърнало обидата в шега. Вместо това Алтея остана да се чувства наскърбена. Заради отказа ѝ той я беше наскърбил. И се бе престорил, че не проявява интерес към нея заради нечистоплътността ѝ. При предишната им среща това не бе го обезпокоило. Да не говорим, че тогава самият той не бе ухаел особено приятно. Не, някои хора определено не можеха да се оплачат от липса на дързост.
— Още бира! — провикна се Алтея, повдигнала чаша към намусения съдържател.
Брашън се постара да приведе глава между раменете си, та поне отчасти да се предпази от дъжда. По време на обратния път той се стараеше да не мисли за нищо. И се отби единствено да купи парче долнокачествен киндин от някакъв уличен продавач.
Вратата на „Червената стряха“ се оказа залостена за през нощта. Морякът започна да блъска по нея и да крещи — неоправдано високо, ала разбираемо с оглед на времето.
Над него се отвори прозорец, от който надникна главата на хазяина.
— Кой е там?
— Аз съм. Брашън. Пуснете ме да вляза.
— Бяхте оставили банята разхвърляна. Не бяхте почистили коритото. И кърпите лежаха захвърлени.
Брашън раздразнено присви очи нагоре.
— Пуснете ме да вляза — повтори той. — Не виждате ли, че вали!
— Вие не сте прибран човек! — извика в отговор съдържателят.
— Но аз вече ви платих!
От прозореца изхвърча торбата му, приземила се с весел плясък. Брашън отново започна да крещи, ала прозорецът се затръшна. Известно време морякът продължи да блъска и рита по вратата и да запраща псувни към затворения прозорец. Тъкмо бе заменил последните с шепи кал, когато градските стражи изникнаха, привлечени от врявата, и със смях го посъветваха да върви другаде. Видно беше, че тази ситуация те са виждали и друг път.
Брашън метна на рамо окаляната си торбица и пое да търси друго място за нощувка.
Глава двадесет и шеста
Дарове
— Зимната луна е съвсем ясна. Нейната светлина прави сенките да изглеждат резки, тъмни. Скалите са обгърнати от мастило, а твоят корпус е изграден от пълна чернота. А моят огън поражда друг тип сенки. Трептящи сенки, които никога не застиват. И когато погледна към теб, някои твои части се очертават рязко в лунното сияние, а други изглеждат смекчени от отблясъка на пламъците.
Гласът на Янтар бе почти омаен. Светлината на огъня ѝ, накладен с отломки и запален с големи усилия по-рано привечер, леко достигаше до него. И топлината, и студа бяха понятия, които Парагон бе усвоил от хората, едното от тях приятно, а другото неприятно. Ала дори самото разбиране, че топлината е за предпочитане, той беше усвоил от тях. За дървото това нямаше значение. Ала в нощ като тази топлината наистина изглеждаше приятна.