Аленото цвете и бялото
- Автор: Фейбър Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Аленото цвете и бялото». Краткое содержание книги:
— Убедена съм, че Софи няма да ми създава проблеми — подхваща тя в момента, когато Биатрис си поема дъх, приключила с описанието на двамата дърводелци „мошеници“, които според бавачката са получили за някакъв къс резбовано дърво толкова пари, колкото би била и едногодишната заплата на една прислужничка за детската стая. — Сигурна съм, че сте я отгледали така добре, че за мен не остава нищо друго, освен да… ъъъ… продължа доброто ви дело.
Биатрис се смръщва озадачено и млъква за миг. Мокрият пантоф не помогна, но похвалата подейства. Но още преди Шугър да се впусне в тенденциозен разказ за дълги пътувания с влак и за бързината, с която минава времето, бавачката успява да се съвземе.
— Елате с мен, за да ви покажа къде можете да простирате мокрите чаршафи на Софи — казва тя. После, когато двете с Шугър се упътват към вратата, тя се обръща за първи път пряко към детето и казва:
— Стой тук, Софи.
Облечената в черно кукличка, кацнала все така неподвижна на ръба на стола, само примигва с големите сини очи на Агнес, но не се осмелява дори да обърне глава, за да ги проследи с поглед.
По целия път надолу Биатрис говори за Софи — и по-точно за нейната несръчност, за лошата й стойка, за разсеяността й, за безсмислените й предразсъдъци по отношение на някои съвсем подходящи за нея дрехи, както и за това колко важно е да се съхрани неотстъпчивост по въпроса за отношението на Софи към брюкселското зеле. Докато вървят по пищно украсените коридори, Биатрис изрежда пред Шугър цял списък с неща, които може да бъдат позволяваш на Софи, ако се държи добре, и други, които трябва да й бъдат отказвани, ако не слуша. Списъкът е толкова изчерпателен, че още не е свършил, когато пристигат в клаустрофобично малкия килер до кухнята, и се налага Биатрис да прекъсне изреждането.
— Това трябваше да бъде изба за вино — обяснява Биатрис, когато двете влизат и незабавно ги облъхва топлина и приятният аромат на фин сапун за бельо, — но по едно време виното на господин Ракъм свърши, а пък той нямаше пари, за да купи ново. — Тя хвърля многозначителен поглед към Шугър. — Това беше преди няколко години, разбира се, преди промяната.
Шугър кимва, странно смутена от съзнанието, че всъщност тя предизвика промяната. Биатрис сваля един памучен чаршаф от дългата медна тръба, която по неразбираеми причини минава от едната до другата страна на килера.
— После пък той разви слабост към фотографията — продължава тя, докато сгъва чаршафа пред гърдите си, — и за известно време тук беше „тъмната му стаичка“, нали така се нарича. След това обаче му се случи някаква неприятност с една отрова, тук миришеше много силно и миризмата не можеше да се пропъди, макар да миха подовете с маркучи. Дойде някакъв човек и каза, че това било от влагата, затова прекараха от тук тръба от бойлера… — тя се прекъсва сама и се взира надолу с присвити очи. — Това пък какво е?
В едно тъмно ъгълче на пода се вижда малка купчинка, която на пръв поглед изглежда като боклук. Ако се погледне отблизо, се оказва, че това е куп мръсна и мокра хартия във вид на тетрадки или дневници.
— Трябва да поговоря с човека, който е направил това — изсумтява Биатрис. — Това място тук не е помийна яма.
— Да, но вие бързате, за да не изпуснете влака — изтърсва най-сетне Шугър. — Нали? Моля ви, не се безпокойте, аз ще се заема с това.
И точно като в отговор на молитва, отнякъде се разнасят ударите на голям стенен часовник — бум, бум, бууум.
Когато Биатрис Клийв най-сетне си е тръгнала, вещите й са изчезнали от преддверието, а прислужниците вече са се отказали да висят по прозорците, за да гледат как файтонът изчезва от поглед, Шугър се връща сама в спалнята, където е останала Софи съгласно нареждането. Какво друго би могла да направи?
Бе очаквала, че Уилям ще дойде при нея след заминаването на бавачката, за да й устрои истинско посрещане, но той е изчезнал някъде, а Шугър не би могла да тръгне да наднича във всички стаи, за да го открие, нали? Не. С всяка стъпка нагоре по покритото с килим стълбище и става все по-ясно, че часът, през който към нея е било проявено известно благоволение, е свършил безвъзвратно. Тя вече не е гостенка в този дом. Тя е… гувернантка.
Докато отваря вратата на спалнята, тя се подготвя за очакваната потискаща гледка, която ще накара сърцето й да се свие, а по гръбнака й да пробягат тръпки — очаква да види Софи Ракъм, седнала с изправен гръб на онзи огромен стол, като някакъв ужасяващ музеен експонат, недоунищожен от препараторите, вцепенен от страх и недоверие, чиито огромни очи проникват до душата на Шугър и очакват от нея… какво?