Аленото цвете и бялото
- Автор: Фейбър Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Аленото цвете и бялото». Краткое содержание книги:
Шугър се смръщва съчувствено, надявайки се, че е преценила правилно какво се очаква от нея.
— Защо й е било да го прави?
Уилям се отпуска тежко на креслото и вперва поглед в коленете си.
— Казала на Клара, че… била „приключила с миналото“! Че „започвала начисто“!
Шугър забелязва как невярващото му изражение отстъпва място на измъчена гримаса — бръчките по челото му говорят ясно на всеки, който би се опитал да ги разчете: „Има ли в цяла Англия друг съпруг, комуто се налага да се примирява с това, с което се примирявам аз?“
Ако сега се намираха на Прайъри Клоуз, тя би го прегърнала и би започнала да го гали по главата, би го притиснала към гърдите си и би му напомнила, че има и такава възможност — една жена да прави само това, което иска мъжът й; нищо по-малко, но и нищо повече. Но тук, в приемната на Ракъмови, край тиктакащия часовник, гравюрите на цветя, бродираните покривчици, на персийския килим, по който някъде се търкаля една стафида…
— Струва ми се, че ти се канеше да ми кажеш нещо — напомня тя, — преди да ни прекъснат.
Уилям плъзва длан по устата си и си възвръща спокойствието без помощта на успокояващата й прегръдка.
— Да — казва той и се привежда към нея, доколкото позволява приличието. — Това, което исках да кажа, е следното: най-добре би било, ако… още известно време… всъщност, докато аз не променя решението си… — той притиска длани една в друга, моли се за вдъхновение, за да може да разкрие една истина, без да трябва да я оголва докрай. — Най-добре би било да се грижиш за Софи така, че… ъъъ… Агнес да бъде обезпокоявана колкото е възможно по-малко. Всъщност, би трябвало да направиш така, че когато Агнес е станала и… тоест, е тук… — той прави неуверен жест, който сякаш обхваща цялата къща, — тя… Агнес искам да кажа… да може спокойно да прави това, което… без да…
Шугър не издържа.
— Искаш да кажеш — пояснява тя, — че Софи не бива да се изпречва пред погледа на Агнес.
— Точно така — облекчението му е очевидно, но почти веднага след това нарушено от ново притеснение; очевидно си е поставил за цел да очисти жена си от подозрението в неестествено поведение. — Не искам да кажа, че ако Агнес случайно те забележи да слизаш по стълбите със Софи, ще настане чак краят на света, или че от теб се очаква да държиш дъщеря ми като затворница в детската стая, но…
— Трябва да проявявам благоразумие — обобщава тя, опитвайки да си възвърне доверието му, налагайки му да се успокои от решителния й тон и кроткия й, безстрастен поглед.
— Именно — той се обляга назад с вида на човек, комуто са извадили зъба с по-малко болка и кръвопролитие, отколкото е очаквал.
— А сега — подема Уилям, когато тиктакането на часовника отново започва да звучи натрапчиво, — е време за предаване на властта, нали?
В спалнята на Софи Ракъм цари дух на строга аскетичност. Ако не беше малкото детско легло, полускрито в един тъмен ъгъл, помещението би могло да мине за килия на монахиня — при това в манастир на орден, който отдавна се е отрекъл от всякакви други занимания освен молитва и безмълвно съзерцание. По стените няма картини, никъде не се виждат нито украшения, нито играчки; така погледнато, нито една прашинка — да не говорим пък за играчка — не нарушава съвършенството на тъмните полирани мебели. Около дузина книги са подредени в шкаф с височината и размерите на ковчег, и всяка една от тях изглежда непроходимо сложна.
— Аз съм бавачката на Софи — казва Биатрис Клийв с тон, който налага възторжен — или съчувствен отговор. — Тук съм от шест години.
Истерията драска по мозъка на Шугър и я изкушава да отговори например така: „Очарована съм да се запознаем. Аз съм любовницата на Уилям Ракъм, и съм тук от четиридесет и пет минути“. Но тя преглъща с усилие и произнася:
— Госпожица Шугър.
— Бях и дойка, и бавачка на това дете — казва едрогърдестата, но инак пристегната в колосаните си дрехи Биатрис. — Видях възхода и упадъка на това семейство, а сега и новият му възход.
Шугър не знае как би могла да отговори — хрумва й само да каже на бавачката, че ако млякото й е непоправимо пресъхнало, винаги може да си намери работа в заведението на госпожа Гил на Джърмин Стрийт, известно с това, че уличниците там се отличават с огромни гърди.
— Времето върви бързо — казва тя най-сетне и отново се оглежда.