Мусаши
- Автор: Йошикава Ейджи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Парпулов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мусаши». Краткое содержание книги:
Прекрасната Оцу, която вижда в Мусаши своя идеал за мъжество, го освобождава от мъчителното наказание, но той отново е заловен и затворен. Прекарва три самотни години, изучавайки класическата литература на Япония и Китай. И когато му връщат свободата, той отказва да заеме положението на самурай.
Постепенно осъзнава, че да следва Пътя на меча не означава да търси върху кого да стовари огромната си сила. Мусаши усърдно се усъвършенства, създавайки нечуваната дотогава техника на бой с мечове и в двете ръце. Броди надлъж и нашир, изправя се в двубои срещу майстори от много школи. Смята природата за свой върховен и най-суров наставник. Винаги надделява в схватките, но всъщност вижда в Изкуството на война само път и дисциплина, за да постигне висшите човешки добродетели.
Изведнъж тя млъкна, излезе и донесе от другата стая лютнята. Веднага щом седна отново, хвана инструмента за грифа и го задържа изправен пред Мусаши.
— Ако разгледате сърцевината отвътре, ще можете да разберете защо са възможни всички тези разнообразни тонове.
Взе в гъвкавата си ръка едно изящно, остро ножче, замахна бързо с него и го заби в крушовидната задна част на лютнята. След три-четири точни удара работата приключи така бързо и успешно, че Мусаши очакваше от инструмента да бликне кръв. Той дори усети лек пристъп на болка, като че острието е засегнало и неговата плът. Йошино остави ножа зад себе си и вдигна лютнята, за да може той да види как е направена.
Мусаши погледна първо лицето й, после счупената лютня и се запита дали тя наистина изпитваше яростта, която привидно се прояви в движенията й. Скритата болка от ударите още не го бе напуснала.
— Както виждате — каза Йошино, — вътрешността на лютнята е почти изцяло куха. Всички разнообразни звуци се дължат на това единствено напречно парче дърво по средата. Това е гръбнакът, жизнената сила, сърцето на инструмента. Ако дървото беше съвсем право и твърдо, звукът би бил еднообразен, но всъщност е изрязано в малко извита форма. Но и това само нямаше да създаде безкрайното разнообразие на лютнята. То се дължи на това, че на дървото е оставена известна свобода да се движи, да трепти в двата си края. С други думи казано, звуковото богатство идва от известна волност, известна отпуснатост в краищата на дървото.
— Същото е и с хората. В живота трябва да умеем да се променяме. Духовете ни трябва да са в състояние да се движат свободно. Да бъдеш много твърд и стегнат значи да си лесно чуплив и нечувствителен.
Очите на Мусаши не помръдваха от лютнята и устните му оставаха здраво стиснати.
— Всичко дотук — продължи тя, — трябва да е очевидно за всекиго, но не е ли присъщо на хората въпреки това да бъдат твърди? С един удар на перцето мога да накарам четирите струни на лютнята да звучат като копие, като сабя, като разкъсващ се облак, и всичко заради тънкото равновесие между здравина и гъвкавост в дървената сърцевина. Когато за първи път ви видях тази вечер, не успях да забележа и следа от гъвкавост — само здрава, неподатлива твърдост. Ако това дръвце беше така обтегнато и неподатливо като вас, един-единствен удар на перцето щеше да скъса струната и дори да счупи дървото. Може да е дръзко, че говорих такива неща, но се тревожех за вас. Не се шегувах и не ви се присмивах. Разбирате ли това?
В далечината пропя петел. През процепите в прозоречните капаци влезе слънчева светлина, отразена от снега. Мусаши седеше и се взираше в осакатеното тяло на лютнята и тресчиците по пода. Кукуригането на петела убягна от слуха му. Не забеляза и светлината на утрото.
— О — обади се Йошино, — съмна се.
Изглеждаше, че съжалява, задето нощта е минала. Протегна ръка за още дърва за огъня, но в същия миг осъзна, че те вече са свършили.
Шумовете на утрото — тракане на отварящи се врати, чуруликането на птиците — проникнаха в стаята, но Йошино не понечи да вдига капаците на прозорците. Макар огънят да бе изстинал, кръвта течеше гореща в жилите й.
Малките момичета, които й прислужваха, добре знаеха, че не бива да отварят вратите на къщата, преди да са били повикани.
Болест на сърцето
За два дни снегът се беше стопил и от топлите пролетни ветрове множеството млади пъпки набъбваха до пръсване. Слънцето печеше и дори памучните дрехи вече ставаха прекалено топли.
Пред входа на жилището на господаря Карасумару стоеше млад дзен-монах. Кимоното му беше опръскано до кръста с кал. След като не получи отговор на неколкократните си повиквания да го пуснат, той заобиколи, стигна до постройките на слугите и се повдигна на пръсти, за да надникне през един от прозорците.
— Какво има, отче? — попита Джотаро.
Монахът се обърна рязко и устата му зина. Не можеше да си представи какво може да прави такъв дрипльо в двора на Карасумару Мицухиро.
— Ако искате подаяния, ще трябва да идете от другата страна до кухнята — каза Джотаро.
— Не съм дошъл да прося — отвърна монахът и извади от кимоното си една кутия за писма. — Аз съм от Нансоджи в областта Идзуми. Това писмо е за Такуан Сохо. Разбрах, че гостувал тук. А ти от прислугата ли си?
— Естествено не. И аз съм гост като Такуан.
— Тъй ли? В такъв случай ще кажеш ли, моля, на Такуан, че съм тук?
— Почакайте тук. Ще го повикам.
Докато влизаше със скок в преддверието, Джотаро се спъна в подножието на един разпънат параван и завитите в кимоното му мандарини се търколиха на пода. Той ги събра бързо и се спусна към вътрешните стаи.