Среднощни кули

Знаеше, че този кошмар не е реален. И въпреки това как можеше човек да не изпита ужаса му? На запад Драконовата планина изригваше и облаци лютив дим затулваха небето. Цялата планина сякаш бе пламнала и реки от лава се стичаха по склоновете ѝ. Перин я усещаше как се тресе в предсмъртна агония. Пращяха сгради, потръпваха, разтапяха се и се пръскаха. Умираха хора, премазани под камъните и обгорели до смърт.

Не. Нямаше да бъде въвлечен в това. Земята около него се промени от натрошени улични камъни в изрядно подредени плочки: слугинският вход към Бялата кула. Перин сътвори тояга, за да се подпира, и закуца напред.

Не премахна кошмара. Трябваше да намери Убиеца. В това ужасно място навярно можеше да спечели предимство. Убиеца беше много опитен в Тел-айеран-риод, но може би — стига късметът да бе на страната на Перин — този кошмар щеше да го е изненадал и задържал в себе си.

С неохота отслаби решимостта си и се остави да затъне в кошмара. Убиеца трябваше да е наблизо. Перин закуцука по улицата, като гледаше да е по-далече от зданието с извираща от него лава. Трудно беше да не обръща внимание на писъците. На виковете за помощ.

Видя Убиеца на един ъгъл. Земята пред него свършваше с пропаст и на дъното ѝ вреше разтопена скала. Хора се бяха вкопчили в ръба на пропастта и пищяха.

Тер-ангреалът висеше на кръста на Убиеца.

„Стената се топи от горещината“, помисли Перин и погледна стената, на която бе опрял ръка Убиеца. Тук беше по-лесно да променя такива неща — това беше игра в света, сътворен от кошмара.

Убиеца изруга и дръпна ръката си от внезапно нажежилата се до червено стена. Земята под него изтътна и се разтресе и той погледна стреснато цепнатината, помислена от Перин. И в този момент Перин разбра, че Убиеца вярва в реалността на кошмара. Врагът му се отдръпна от ръба на пропастта и вдигна ръка срещу изригващия от нея зной, повярвал, че е истински.

Убиеца изчезна и след миг се появи до увисналите от ръба на бездната хора. Кошмарът го вграждаше в себе си, засмукваше го в прищевките си, принуждаваше го да играе роля в ужасите си. За малко щеше да плени и Перин — той усети как е почти готов да реагира на горещината. Но не! Скокливец умираше. Нямаше да се провали!

Представи си, че е Ази ал-Тон, един от мъжете от Две реки. Облече се в дрехи, с каквито го беше виждал на улицата, елек и бяла риза, по-хубави панталони от всеки друг излязъл на работа в Емондово поле. Сърцето му затупа по-бързо и той се олюля — земята продължаваше да се тресе. Ако се оставеше кошмарът да го завладее напълно, щеше да свърши като Убиеца.

„Не“, каза си Перин и задържа спомена за Файле в сърцето си. Неговият дом. Лицето му можеше да се е променило, светът можеше да се тресе, но това все пак бе неговият дом.

Хвърли се към бездната, над горещината, все едно бе неотделима част от кошмара, и посегна да измъкне един от пропадащите. Убиеца изруга, вкопчи се в ръката му и го дръпна нагоре.

Докато Убиеца го влачеше към сравнително безопасната уличка, Перин сграбчи тер-ангреала от кръста му. И скришом сътвори нож в другата си ръка.