Тайко
- Автор: Йошикава Ейджи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Парпулов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайко». Краткое содержание книги:
Пред погледите им изникнаха портите на храма Соджицу. Докато изкачваха каменните стъпала, двамата мъже още се смееха.
Строежът на крепостта видимо напредваше. В края на втория месец от тази година Нобунага вече бе напуснал Гифу и се пренесе да живее тук. Крепостта в Гифу получи неговият най-голям син — деветнадесетгодишният Нобутада.
Обаче, докато крепостта Адзучи се извисяваше над този важен кръстопът, несравнима по сила и като знак за началото на съвършено нова епоха в строежа на укрепления, имаше такива, които силно бяха разтревожени от нейната военна мощ. Сред тях бяха монасите-воини от Хонганджи, Мори Терумото от западните области и Уесуги Кеншин от Ечиго.
Адзучи се издигаше на пътя, който водеше от Ечиго в Киото. Разбира се, Кеншин също имаше планове по отношение на столицата. Стига да му се предоставеше подходящата възможност, той щеше да прекоси планините, да излезе северно от езерото Бива и с един удар да развее знамената си в Киото.
Прогоненият шогун Йошиаки, за когото известно време не се чуваше нищо, пращаше на Кеншин писма, с които се опитваше да го подтикне към действие.
Готова е само външната страна на крепостта Адзучи. Трезво погледнато, довършването на вътрешността й ще отнеме още две и половина години. Веднъж след като крепостта е построена, би могло направо да се каже, че пътят между Ечиго и Киото е заличен. Сега е времето да се нанесе удар. Ще обиколя областите и ще свържа в съюз всички враждебни на Нобунага сили, което значи господаря на западните области Терумото, Ходжо, Такеда и Вашия собствен род в Ечиго. Ако Вие обаче преди това смело не застанете начело на този съюз, не очаквам въобще никакъв успех.
Кеншин се усмихна пресилено и се замисли. Нима тази лястовичка смята да прехвърча насам-натам, докато той навърши сто години? Не беше от онези лековерни предводители, които биха оставили нещата така.
От Нова година до лятото той постепенно премести своите хора в Кага и Ното, откъдето те сега застрашаваха границите на рода Ода. От Оми със светкавична скорост бе пратена помощна войска. Оглавени от Шибата Кацуие, силите на Такигава, Хидейоши, Нива, Саса и Маеда подгониха врага чак до Канацу и опожариха селата, които би могъл да използва за прикритие.
От стана на Кеншин пристигна пратеник и високо обяви, че писмото, което носи, трябва да бъде прочетено само от Нобунага.
— Това без съмнение е личният почерк на Кеншин — каза Нобунага, докато сам разчупваше печата.
Дълго слушам за Вашата слава и съжалявам, че още не съм имал удоволствието да се запозная с Вас. Сега, изглежда, е най-добрата възможност за това. Ако пропуснем да се срещнем в битка, после и двамата дълги години ще съжаляваме. Двубоят е определен за утре сутрин в Часа на заека. Ще Ви чакам при река Канацу. Всичко ще се реши, когато се изправим лице в лице.
Беше официално предизвикателство за бой.
— Какво стана с пратеника? — попита Нобунага.
— Веднага си тръгна — отговори един от служителите.
Нобунага не успя да се сдържи да не потрепери. Тази нощ изведнъж обяви, че вдигат стана, и силите му се оттеглиха.
По-късно Кеншин много се смя на случката.
— Не е ли тъкмо това, което може да се очаква от Нобунага?! Ако бе останал на мястото си, на следващия ден всичко щеше да зависи от копитата на моя кон и заедно със срещата, можех да му окажа услугата да отрежа право там посред реката и главата му.
Нобунага обаче бързо се върна в Адзучи с една дружина свои войници. Като си помислеше за старомодното писмо-предизвикателство на Кеншин, не можеше да се сдържи да не се усмихне.
— Така сигурно е примамил Шинген при Каванакаджима. С положителност е безстрашен мъж. Много се гордее с тази негова дълга сабя, изкована от Адзуки Нагамицу — не мисля, че бих искал да я видя със собствените си очи. Колко тъжно, че Кеншин не се е родил в старите хубави дни, когато са носели доспехи с червени ресни и златни плочици. Чудя се, какво ли мисли за Адзучи, с нейната смесица от японски, южноварварски и китайски стил. Всички тези промени във въоръжението и способите за водене на битка през последното десетилетие ни доведоха в един нов свят. Как може човек да казва, че военното изкуство също не се е променило? Сигурно се присмива на отстъплението ми като на страхливост, но аз пък не мога да не се смея, че в закостенялото си мислене той отстъпва на всеки един от моите майстори и занаятчии.
Тези, които наистина се вслушаха в тези думи, разбраха много неща. Имаше обаче и такива, които никога не ще се научат на нищо ново.