Вълшебната планина

„Това е очарователно! — от все сърце си каза Ханс Касторп. — Това е извънредно приятно и привлекателно! Колко красиви, здрави, умни и щастливи са те! Да, не само добре сложени, но и по същество разумни и любезни. Това е, което ме трогва и ме кара да ги обичам: духът и чувствата, искам да кажа, които им са присъщи и които са в основата на съвместния им живот.“ — Той имаше пред вид голямата любезност и равномерно разпределеното учтиво внимание във взаимните отношения на слънчевите люде: една лека и прикрита с усмивка почтителност, която те на всяка крачка почти незабележимо и все пак по силата на някаква владееща чувствата им въплътена идея си оказваха един другиму; достойнство и дори някаква строгост, преливаща във веселие, която определяше техните действия и бездействия със своето неизразимо духовно влияние, с една съвсем не мрачна сериозност и с разумно благочестие — ако и не съвсем без церемониал. Тъй като ей там, на объл, обрасъл с мъх камък седеше в кафява рокля, която бе свалена от едното рамо, млада майка и кърмеше детето си. И всеки, който минаваше край нея, я поздравяваше по особен начин, в него бе събрано всичко, което в обикновеното държане на хората тъй изрично се пропуска: младежите се извръщаха към майката, леко, бързо и церемониално кръстосваха ръце пред гърдите, а девойките показваха едно коленопреклонение подобно на черкуващия се, който леко се снишава на минаване пред олтара. Но те многократно живо, весело и сърдечно й кимваха с глава и Ханс Касторп се изпълни с възхищение пред тази смесица от обредно благочестие и весела дружба и пред спокойната благост на майката, която с пръст натискаше гърдата си, за да бозае по-лесно младенецът, вдигаше поглед и с усмивка благодареше за оказаното й уважение. Той не се насищаше да гледа и все пак със свито сърце се питаше дали му е разрешено да гледа, дали като подслушва това слънчево и благонравно щастие, не подлежи на най-голямото наказание, след като му се струваше, че сам той е и неблагороден, и грозен, и крайно недодялан.