Вълшебната планина
- Автор: Манн Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Берберов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълшебната планина». Краткое содержание книги:
Младежи с раници и натъкнати ножове на пушките, с окаляни шинели и ботуши! При това свое наблюдение човек би могъл, по хуманен и мечтателно-красив начин, да си представи и други картини. Той би могъл да си представи: морски залив, където разкарват и къпят коне; където младеж се разхожда по брега със своята разнежена любима, допрял устни до ухото й; където щастливи и приветливи люде се учат да стрелят с лък. Вместо това младежите са залегнали в битата от огъня тиня. Само по себе си е и възвишено, и срамно, дето — макар и с безпределен страх, макар и с неизразима тъга по майките си — те постъпват така, но този факт далеч не оправдава поставянето им в това положение.
Ето го нашия познат, ето го Ханс Касторп! Още съвсем отдалече го познахме по брадичката, която си бе пуснал на „лошата руска маса“. Той пламти и е вир-вода — както всички. Тича с натежали от калта нозе, увисналият му пестник стиска пушката с натъкнатия нож. Вижте, той стъпва върху ръката на изостанал другар — затъпква с подкования си ботуш тази ръка в размекнатата, покрита с изпочупени клонки почва. И все пак — това е той. Какво става, ами че той пее! Както си тананика, без да се усеща и без да мисли човек, изпаднал във вцепеняваща възбуда, тъй насилва той своето накъсано дишане, за да си пее полугласно:
Той падна. Не, залегнал е, защото насреща му е завил някакъв пъклен пес, един голям бризантен снаряд, отвратителен подарък от преизподнята. Той лежи с лице в хладната кал, с разперени нозе и извърнати ходила — токовете му са прилепнали о земята. На тридесетина крачки косо пред него продуктът на една подивяла наука се забива дълбоко в почвата и там вътре сякаш сам дяволът изригва със страхотна, неизмерима мощ; бликва огромен фонтан от земя, огън, желязо, олово и разпокъсани човешки меса. Защото там бяха залегнали двамина — приятели бяха, сгушили се бяха един до друг в бедата: сега са размесени и изчезнали.
О, срам за нашата призрачна сигурност! Стига вече! Няма да разкажем това! Улучен ли е нашият познат? За момент той помисли, че да. Голяма буца пръст се стовари върху пищяла му, е, вярно, заболя го, но това е играчка. Той се надига, олюлява се на натежалите от кал нозе, закуцва напред, несъзнателно тананикайки:
И тъй, всред гъмжилото, под дъжда, в полумрака, той се загубва от очите ни.
Прощавай, Ханс Касторп, чистосърдечно, грижовно дете на живота! Твоята история, свърши. Разказахме я до края; тя не бе нито разтушителна, нито отегчителна, тя бе една херметическа история. Ние я разказахме заради самата нея, не заради тебе, тъй като ти беше един обикновен човек. Ала в последна сметка това все пак беше твоята история; за да те сполети тя, трябва да си бил голям дявол и ние не ще скрием педагогическата слабост, която по време на развоя й почнахме да изпитваме към тебе; тая слабост би могла да ни накара деликатно да изтрием с върха на пръста крайчеца на окото си при мисълта, че занапред нито ще те видим, нито ще те чуем.
Прощавай — няма как, ще оживееш или ще паднеш! Твоите изгледи са лоши: коварната танцова забава, в която са те увлекли, ще трае още някоя и друга грешна годинка и ние не бихме сторили голям облог, че ще оцелееш. Да си признаем честно, доста безгрижно оставяме този въпрос открит. Приключения, плътски и духовни, които въздигнаха твоята простота, те накараха да преживееш духовно това, което едва ли ще преживееш плътски. Имаше моменти, когато ти бе дадено смътно да доловиш как от смъртта и блудството израства мечтата за любовта. Дали и от това всемирно тържество на смъртта, дали и от тази грозна похот на огъня, която възпламенява околовръст вечерното дъжделиво небе, ще възникне някога любовта?
FINIS OPERIS195
195
Край на произведението (лат.).