След нас и потоп

«Последни мигове», противен образ — нали, мой най-драги? Аз съм само на четиридесет и две години. Макар и болнав, исках и можех да продължа работата си, която така обичам. Съжаление свива сърцето ми. Признавам си пред теб: обзел ме е страх от смъртта, но аз трябва да бъда верен на своите идеи и ще го превъзмогна. А толкова силно, толкова силно съм мечтал за бъдещето! Нашият благороден Рим не мисли за него. Той живее ден за ден, а не за бъдещето. Но прецени сам, мой драги: има ли право на бъдеще народ, който не държи на него, има ли право на империя, след като не мисли за нейното усъвършенствуване?

Една империя е такава, какъвто е императорът й. Както се ненавиждат и презират жестоките робовладелци, така се презират и несправедливите владетели и ненавистта към тях се предава от поколение на поколение. Римският свят започва бавно да се руши, бавно да се плъзга по наклона към пропастта. Кога ще се сгромоляса в нея, не може да се предвиди, но това непременно ще стане.

Аз виждам в бъдещето, както виждат тези, които стоят на прага между битието и небитието. Виждам чуждите лица на тълпите, които ще стъпят след векове върху земята на Вечния град. Какво ще намерят тук? По левия бряг на Тибър — великолепни мраморни колони, разкошни храмове, украсени със злато базилики и бронзови богове, мълчаливи свидетели на нашата епоха.

Те ще онемеят от възторг и ще си кажат: какви велики хора са били тези, които са живели сред такава хармония, сред такава красота!… Но колко ще грешат, ако помислят така, имайки пред вид нашата ера и виждайки само единия бряг на реката! На другия бряг те ще намерят купища руини, тъй като десният бряг на Тибър не е от мрамор и злато, а от дърво и глина. А виждаш ли: тук, сред златото, са живели такива като Луций, а там, в калта — такива като Фабий! Търси, мой Улпий, човека, който би написал за бъдещето истината, тъй като аз вече не мога да направя това.