Записки по българските въстания

— Хе-е! Там в оная трапчинка им оставиха лешовете, а главите им ги натовариха на двама наши българи, които ги занесоха в Троян — прибави Дочо хладнокръвно, като сочеше с тоягата си към една ближна долина. — Лошо, лошо! Дете в майка ще да заплаче тая година. Да се провали гробът на ония, които станаха себап да стане тоя карашмалък, който изяде главата и на царя!

— За какъв цар говориш ти, адаш? — попитах аз събеседника си.

— Че нали заклаха стария цар в Стамбул и на мястото му туриха нов! Не чу ли вчера топовете, които гърмяха на Ловеч за тая работа? — отговори моят адаш. — Завчера един ага приказваше в село, че старият султан бил убит, защото станал глава на комиците.

Това каза Дочо биволарят и потегли да си върви, като дръпна и чибучето из ръцете ми.

— Чакай, бае Дочо, да си поприказваме, не ще ли можеш малко хляб да ми дадеш? — говоря аз поди ря му.

— Не можа да чакам, че една къща деца имам, не съм излязъл като тебе да умирам — отговаря Дочо без запъвание — А ако искаш да ядеш хляб, в село вадят всеки ден по две-три пещи, казани с месо врат на огъня (за башибозуците) — ако се боиш, аз ще си направя труда да те заведа. На нас ни се поръча всеки ден, щом видим такива като вас хора, да обаждаме на агите, което аз ще да извърша, за да ми бъде мирна главата!

— Чакай, бае Дочо, моля ти се — повторих аз, но на Доча само калпакът се виждаше вече измежду зелените шумки. Той се изгуби от очите ми, а селото — Грънчарските колиби, — да повикаш, ще да се чуе.

Верноподаническите думи на Доча окончателно поразиха моите планове и останалия ми кураж. Нямаше никакво съмнение, че той щеше да ме предаде на турците, за което има смелостта и да ми каже. Виждаше се работата, че по онова време и по понятията на тукашните хора предателството не съставляваше още порок. Десят пъти още повече бях поразен аз от новините, които има добрината да ми съобщи Дочо, във верността на които се заключаваше известна част правдоподобие. Той опроверга по начин категорически и съществуванието на търновската конница, и целта на топовните гърмежи, и всички други сладки бълнувания за въстаническа сполука, с които се хранеше нашето болно въображение. В Троян-войска, по селата-башибозуци, Ново село изгоряло, на даскалите режели главите, султанът убит и пр., и пр. — бяха такива новини за мен, от които въпросът влизаше в следующите две фази: или куршум в челото, или пък доброволно предавание на турците. Другояче бе невъзможно. В Тракия — огън и кръв, в Балкана — кучешки глад и мостенце, в обетования Троян — войска, във всяко село — башибозуци, в Търновско горят манастирите — е добре — орел не бях, да прехвръкна над всички тия ужаси и да вляза в християнските земи: Румъния и Сърбия.

И така, жицата на всяка по-нататъшна надежда беше прекъсана, радостта, че съм преплавал старопланинския океан, бе минутна. В това разбито състояние аз мръднах от точката, гдето се разговаряхме с Доча, и безсъзнателно потънах в ближния лонгозлук. Тук моята глава се пука няколко часа да крои и решава нови планове, които се въртяха все около душицата. Да гоня сръбската граница по върха на планината едва ли беше мислимо, защото, ако употребих да премина едно разстояние от 6 часа (Тетевен-Троян) цели 7 деня, то до сръбската граница ми трябваха най-малко 70 деня. Да сляза в полето и да се впусна към Дунава, беше двойна глупост. Освен това в тия разбъркани времена — така ли лесно се минуваше тихият бял Дунав? Заради това аз реших да се върна пак назад, в Тракия, но не покрай мостенцето. Там наблизо около на 2–3 часа разстояние се намира така наречената Троянска пътека, за която аз се лъжех да мисля, че е лесно да се достигне по върха на планината. Като сляза по тая пътека около Карлово или Сопот, ще се мъча през нивята да отида до Пловдив и оттам — на железницата, с помощта на познайници да отида пак при благодетеля си Р. Иванов в Харманли. Разбира се, че всичко това беше осъществимо само на въображението.