Записки по българските въстания

На сутринта даде бог, та осъмнах в такава една долина, която бе за мен втора Америка. Дълго време стоях с наведена глава, да мисля и планирам, не съм ли се върнал назад, на коя страна ми е правият път? Второ чудо бе за мен, като си погледнах дрехите, вапцани с черна краска, когато навярно знаех, че от вечерта те бяха сиви. Причината на това беше кухото дърво, което, напълнено с дъждовна вода, смесена с червояденина и други гниющи материи, образувал се бояджийски кюп. Всичко наоколо представляваше глухо царство, отникъде нямаше да се чуе ако не пеението на някоя балканска птица, то поне дивото гракание на бухала, най-верният барометър по планинските усои. Само сива мъглица пъплеше лениво по върховете на високите буки, която бе като авангарда на дъжда. Стотина крачки място оставаше най-много, дордето се изкача на друг един връх. Горях от любопитство да стигна по-скоро, защото имах слабостта да си въобразявам, че от тоя връх непременно ще да се види ако не Троян, то поне селото Шипково. Пристъпям аз спокойно, но камък който се впусна отгоре, откъм върха, и който в търкалянето си премина покрай мен, пак ми развали плановете. Дали от човешка ръка бе търкулен тоя камък, или от преминуванието на някое животно, най-повече от мечка, за мен бе тъмно и необяснимо, защото нищо се не виждаше. „Мъки, труд, студ, падане и ставане по баирите, това е нашата награда“ — чух напредя си глас, който изговори тия думи на чисто български язик.

От една страна, аз се уплаших да не би това да е потерята, а, от друга — думите: „мъки“, „студ“ и пр., които са прилични повечето в устата на един бунтовник, възкресиха за минута в мене богати надежди: „Да не би да минуват наши другари?“ — казах аз в себе си. Въпросът обаче се разясни твърде скоро, като съгледах през шумата две-три вити чалми, които прекосваха да вървят по върха на планината. Тия бяха потеря, същояща от турци: по всяка вероятност оная потеря, която бях подплашил вечерта. Тия си преминаха благополучно, останах и аз дваж по-благополучно, легнал по очите си в тревата. Тръгнах и стигнах до мястото, отгдето премина потерята, дирите на която личаха по росната трева. По-нататък се простираше полянка, широка около 150–200 крачки, но дълга много повече, простряна по всичкото почти било. Цели часове седях и мислех пак на края на тая полянка, до десятина пъти се опитвах да я премина; но липсуваше ми затова кураж и пак се отдръпвах в краището на гората. Причината на тая нерешителност беше, че като излезех на открито място, възможно бе да ме съгледат от някой връх караулите на балканските потери, а в такъв случай спасението ставаше въпрос. Прочее чаках, докато се стъмни, па тогава стъпих в опасната полянка.