Танц с дракони

— Лорд Зима се съюзи с нас с войската си — подхвърли на шега един от часовоите извън Голямата зала… но видя лицето на Теон, разбра на кого говори, извърна глава и се изплю.

Отвъд палатките големите дестриери на рицарите от Бял пристан и Близнаците трепереха на коневръзите. Рамзи беше изгорил конюшните, когато бе плячкосал Зимен хребет, тъй че баща му бе вдигнал нови, два пъти по-големи от старите, за да настани бойните и ездитни коне на своите лордове знаменосци и рицари. Останалите коне бяха вързани в дворовете. Закачулени коняри обикаляха между тях и ги покриваха с чулове да им пазят топло.

Теон навлезе по-дълбоко в разрушените части на замъка. Докато се провираше през някогашната кула на майстер Лувин, от цепнатината в стената горе надничаха гарвани и си мърмореха. От време на време някой надаваше груб грак. Застана на прага на някогашната си спалня (до глезените в сняг, навят през един избит прозорец), спря за малко при развалините, останали от ковачницата на Микен и септата на лейди Кейтлин. Под Изгорялата кула мина покрай Рикард Ризуел, който душеше във врата на друга от перачките на Абел, пълничката с бузи като ябълки и прасешкия нос. Момичето беше босо в снега и загърнато в кожено наметало. Сигурно беше гола отдолу. Като го видя, каза нещо на Ризуел и той се изсмя високо.

Теон се отдалечи. При затворите имаше стълбище, рядко използвано. Натам го поведоха краката му. Стъпалата бяха стръмни и опасни. Заизкачва се предпазливо и се озова на бойниците на вътрешната стена, далече от скуайърите и снежните им човеци. Никой не му беше дал свободата да обикаля из замъка, но и никой не му я беше отказал. Можеше да ходи където си поиска между стените.

Вътрешната стена на Зимен хребет беше по-старата и по-висока от двете, древните ѝ сиви зъбери се издигаха на сто стъпки, с четвъртити кули на всеки ъгъл. Външната стена, вдигната много столетия по-късно, беше с двайсет стъпки по-ниска, но по-дебела и здрава, с осемстенни кули вместо квадратните. Между двете стени имаше ров, дълбок и широк… и замръзнал. Преспи сняг бяха запълзели по ледената му повърхност. Сняг се трупаше и по бойниците, запълваше празнините между зъбците и трупаше снежни шапки на кулите.

Отвъд стените, докъдето стигаше поглед, светът ставаше бял. Горите, полята, кралския път — снеговете ги завиваха с бяло меко одеяло, затрупваха останките от зимния град, скриваха почернелите стени, които хората на Рамзи бяха оставили зад себе си, след като подпалиха къщите. „Раните, които Сняг нанесе, сняг покрива.“ Но това беше погрешно. Рамзи вече беше Болтън, не Сняг, никога Сняг.

По-натам разнебитеният кралски път бе изчезнал сред поля и ниски хълмове и всичко се беше сляло в огромна бяла шир. А снегът продължаваше да вали, сипеше се тихо от безветреното небе. „Станис Баратеон е там някъде и мръзне.“ Дали лорд Станис щеше да се опита да завземе Зимен хребет с щурм? „Ако го направи, каузата му е обречена.“ Замъкът беше твърде силен. Дори със замръзналия ров отбраната на Зимен хребет си оставаше внушителна. Теон беше завзел замъка с хитрост, като изпрати най-добрите си мъже да изкатерят стените и да преплуват рова под прикритието на мрака. Защитниците дори не бяха разбрали, че са нападнати, преди да е станало много късно. Такава хитрост не беше възможна за Станис.