Балтазар [bg]

Веднага след един завой попаднаха на скупчили се селяни, които очевидно ги очакваха, защото започнаха да викат един през друг: „Каква чест за селото!“ и „Благословени да сте!“, като подтичваха край конете им, а те се усмихваха широко и отминаваха. Някои от селяните обаче свариха да ги приближат — тях, знатните първенци, — сграбчиха ръцете им и взеха да ги целуват, а други дори целунаха и шпорите на Несим. Така прекосиха селото с едно езерце изумрудена вода, над което се извисяваше изящното, прилично на смокиня минаре, както и гроздът блестящи кубета на коптската църква на техните деди. Оттук пътят извиваше през полето към голямата къща, оградена с белязани от времето външни зидове, които влагата бе прояла на места, а здравите участъци бяха изпъстрени с надписи, като ония, с които суеверните се предпазват от духа африт — черен отпечатък от длан, или пък просто думите талисман „Бисмиллах машаллах“ (Аллах да пази от зло). И главно заради тези благочестиви селяни обитателите на голямата къща бяха издигнали в ъглите на дувара малки дървени вятърни мелници във формата на човек с въртящи се ръце, за да плашат африт. Това бе тяхната господарска къща в Карм Абу Гирг.

Емин, главният прислужник, ги чакаше отвън пред портата с обичайните, по мъжки груби поздрави, както повелява традицията. Стоеше, наобиколен от срамежливи хлапетии, готови да поемат поводите на конете и да помогнат на ездачите да скочат на земята.

Големите сгъваеми врати с тежко мандало и надписи по тях се отвориха и те влязоха право в двора пред къщата, която бе разположена на две нива. Официалният първи етаж гледаше встрани към извитите сводове на двора — хамбари, приемателни пунктове, складове и обори. Преди да прекрачи прага, Несим се взря в избелелите, но все още доловими дървописи, които украсяваха дясната половина на оградата и изобразяваха серия от почти йероглифски знаци, както и пътуването, което бе извършил, за да се потопи в свещената река Йордан: кон, кола, кораб, самолет — всичко това, доста примитивно изрисувано. Той измънка под носа си един религиозен текст и малката групичка от прислужници се усмихна доволно, защото по това разбраха, че дългото му пребиваване в града не го бе накарало да забрави старите местни обичаи. Тях той ги помнеше като човек, който знае, че на граничен пункт се показва паспорт. И Наруз изглеждаше благодарен заради тактичността, която този жест издаваше — защото той не само разнежи живеещите в къщата, но и заздрави собственото му положение в нея като действащ господар.