Грешката на президента
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #10
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- Переводчик: Марин Гинев
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Грешката на президента». Краткое содержание книги:
— Като върнете чашите, ще си получите парите — отвърна безразлично тя.
След като заплати десет хиляди за две съмнително чисти стъклени чаши, Турецки се върна при Дроздов, който вече вадеше от куфарчето си плоско метално шишенце.
— Уиски? — попита Турецки, докато приятелят му наливаше кафеникавата течност.
— Коняк — усмихна се той. — Съгласен съм, твърде е светъл, няма да лъжа, че е арменски.
Те отпиха и си замезиха с шоколадчета „Марс“.
— Помниш ли какви шоколадови десертчета по тридесет и две копейки имаше преди?! — Дроздов с отвращение разглеждаше ярката опаковка на „Марс“. — А това е просто гадост.
Турецки внимателно огледа училищния си приятел, едва ли го бе извикал тук, в тази евтина закусвалня, да се занимават със сравнителен анализ на шоколади.
Те помълчаха.
Дроздов наля пак. Турецки чувстваше, че на Вадим му е трудно да започне разговора.
— Добре, Сашка — каза накрая той. — Сигурно ме гледаш и си мислиш: „За какво ли ме е домъкнал тук този глупак?“ Виж сега, понеже работиш в прокуратурата, създал си си добро име. В досието ти има такива неща… Та си помислих…
— Ти какво, Дрозд? — изсумтя Турецки. — Да не би в службата на тъща ти да й досажда счетоводителят, а ти гледаш да й опазиш нравствеността, та ме викаш за частен детектив?
— Може и така да се каже. — Дроздов тъкмо наливаше по още една. — Само че, разбираш ли, тъща ми не се оплаква — вярва на счетоводителите си. — Той протакаше и въртеше чашата в ръцете си. — Ти ожени ли се?
— Да. Имам дъщеря, расте.
— А аз още не съм… А и тъщата ни е обща. — Вадим направи подканващ жест с ръка и вежди и гаврътна чашата.
Турецки физически усети тревога. „По гърба му пробягаха хладни тръпки“ — изплува в ума му фразата от някакво пошло криминале. Но някъде между плещите му действително се появиха хладни тръпки.
Вадим помълча около минута.
— Знаеш ли, сега съм в охраната на президента. — Той пак извади шишенцето.
— Тая работа бездънна ли е?
— Спецшише номер 08. Служебно — насила се засмя Вадим.
— А конякът?
— „Метакса“. Гръцки.
Пиха пак. Около три минути съсредоточено дъвкаха сардели. После мълчаливо си доядоха салата, тип „витаминозна“. И двамата бяха радостни, че възникналото напрежение постепенно спадаше.
— Как са старците ти? Знаеш ли, видях майка ти преди няколко години в Ермитажа, но някак си ми беше неудобно да я заговоря — каза Турецки.
— Скърцат по малко… Е, какво, ще го довършим ли?
— Къде ще се дяваме, наливай…
Пак пиха и без да се наговарят, тръгнаха към изхода.
— Е, какво, ще запушим ли с откривателя на печатането?
— Саня, разбираш ли, без нужда нямаше да ти се обадя…
Приятелите поседнаха на пейката край паметника на Иван Фьодоров.
— За разбиране, разбирам, но по-добре би било да се обадиш и без нужда: да седнем в „Узбекистан“, в „Арагви“, от колко време не сме се виждали? Макар че не знам как е при теб, но на мен не ми е до ресторанти… Та какво става с „тъщата“?
— За Ирландия чу ли? „Натряскал се“, „проспал“…
— Как да не чуя? — отвърна Турецки.
— Е, да, вдигнаха шум и вой до бога! А там стана покушение.
Покушение срещу президента на Русия? Турецки поклати глава — направо не му се побираше в ума. Как може да се случи такова нещо, когато наоколо е пълно с бодигардове?
— А вие къде гледахте? — наивно попита той.
— Там е работата я — отговори Дроздов.
Когато Галя влезе в кабинета, се огледа любопитно. Тя никога не беше идвала в Московската криминална милиция на „Петровка“ 38 и обстановката тук я порази не със скромността, а просто с бедността си. В кабинета на капитан Сивич имаше стари, видели какво ли не мебели, бюрото беше затрупано със зелени папки с вързанки и нищо, в това число и обикновеният съветски телефон на бюрото, не можеше да наведе човек на мисълта, че в света съществуват факсове, компютри и удобна офисна мебел.
— Гражданката Крутикова? — Сивич надигна глава. — Помня вашата молба да се видите с Константин Дмитриевич. Но сега го няма в Москва. Щом си дойде, ще ви се обадя. Но аз ви помолих да дойдете по друг повод. Чухте ли вече, че Карапетян е убит?
Галя кимна.
— Подозираме, че го е убил същият човек, когото вие, изглежда, сте видели заедно с Хамлет — Сергей Саруханов. В навечерието на убийството между тях е станало нещо — съседите са чули. Колата е била на Саруханов, Както и предполагахте вие. — Василий Василиевич вдигна очи към Галя и се усмихна. — Не искате ли да станете наш щатен агент? Трябват ни такива кадри.