Грешката на президента

И сега, когато Саша вдигна слушалката и чу непознат глас, който търсеше Александър Борисович Турецки, нещо в интонацията му се стори не точно познато, но смътно напомнящо за някого.

— Слушам — късо отвърна Турецки.

— Саша — чу се в слушалката, — мисля, че ме помниш. На телефона е Вадим Дроздов.

— Вадик! Какъв сюрприз! — Турецки така се зарадва, че за миг дори забрави, че сега е деветдесет и четвърта година, че някой убива банкери, а в болницата лежи най-привлекателната жена на света. Той пак се превърна в Сашка Турецки, ученик от специнтерната. — Ти какво, в Москва ли си? — неизвестно защо закрещя Турецки. — Трябва да се видим!

— Да — отвърна невидимият Дроздов, — непременно трябва да се видим. Затова и ти се обаждам.

Нещо в гласа на стария училищен приятел накара Турецки да пусне парата и да си припомни все пак, че сега е 1994 година.

— Разбира се, Вадик, иска ли питане — каза той. — Идвай при мен, ако искаш веднага.

— Не — отговори Дроздов. — Добре би било да се срещнем през деня и някак така, че да не привличаме внимание. В центъра, но по-далеч от службата ти.

— Ясно — късо каза Турецки. — Тогава… — Той се замисли. — Закусвалнята до централната каса на „Аерофлот“ става ли? Знаеш ли я, на ъгъла срещу магазин „Детски свят“.

— Знам я — отвърна Дроздов. — Можеш ли да дойдеш след час?

Турецки погледна часовника си:

— Ще се опитам.

В слушалката противно запищя сигналът „свободно“.