Крахът на титаните [bg]

— Първо, изпрати някой в Методисткия параклис и кажи на Дай Ревльото да събере спасителния си отряд.

— Ясно.

— После позвъни в болницата и им кажи да пратят линейката към входа на мината.

— Някой ранен ли е?

— Няма начин, след тоя взрив. Трето, събери всички мъже от бараката на чистачите и им кажи да разгънат пожарогасителните маркучи.

— Пожар?

— Прахът ще се подпали. Четвърто, обади се в полицейския участък и кажи на Герайнт, че е станала експлозия. Той ще се обади в Кардиф. — Били не се сещаше за друго. — Запомни ли?

— Няма проблем, Били.

Били окачи слушалката на стойката. Не знаеше доколко ще помогнат указанията му, но разговорът с Петното му помогна да се съсредоточи.

— Най-долу, на първото ниво, ще има ранени. Трябва да слезем там — рече той на Дай и Томи.

— Не можем, клетката не е тук.

— Има стълба на стената на шахтата, нали?

— Ама това са двеста ярда!

— Е, ако бях женчо, нямаше да съм въглищар, нали така? — Въпреки смелите думи, Били се страхуваше. Стълбата рядко се използваше, може би не беше добре поддържана. Едно подхлъзване, една счупена стъпенка и падаше към смъртта си.

Дай отвори клетката с трясък. Шахтата беше облицована с тухли, влажни и плесенясали. Железен ръб опасваше стената, малко по-навътре се виждаше стълбата, фиксирана с циментирани в тухлите скоби. Тънките й парапети и тесните стъпалца въобще не вдъхваха доверие. Били се поколеба и съжали за необмислената си проява на мъжество. Но да се откаже би било твърде унизително. Пое дълбоко въздух, тихо се помоли и стъпи на ръба.

С малки стъпки стигна до стълбата. Обърса ръце в гащетата си, стисна перилата и сложи крака на стъпенките.

Заслиза. Желязото беше грубо, под пръстите на Били се ронеше ръжда. На места скобите се бяха охлабили и стълбата се люшкаше под краката му. Лампата на колана му светеше достатъчно ярко, за да вижда стъпенките под краката си, но не стигаше до дъното на шахтата. Не знаеше дали така е по-добре или по-зле.

За нещастие, слизането му даде време да помисли. Спомни си всички начини, по които един миньор можеше да умре. Да го убие експлозията беше милосърдно бързият край за най-щастливите. Горенето на метана произвеждаше и задушаващ въглероден двуокис, който миньорите наричаха задушлив газ. Мнозина оставаха приклещени под скалите и можеха да загинат от кръвозагуба, преди да пристигне помощ. Някои умираха от жажда, докато колегите им само на няколко ярда от тях отчаяно се мъчеха да проправят път през отломките.

Изведнъж му се прииска да се върне и да се качи горе на сигурно място, вместо да слиза към унищожението и хаоса, но не можеше. Томи беше точно над него и също слизаше.

— С мен ли си, Томи? — повика го той.

Гласът на Томи се чу над главата му:

— Да!

Това поуспокои Били. Самоувереността му се завърна и той заслиза по-бързо. Скоро видя светлина, миг по-късно чу гласове. С приближаването на основното находище долови мирис на дим.