В черно като полунощ [bg]

— Баронът бе достатъчно любезен да ми даде пари за… за това, че съм се грижила за него — обясни тя. — Предполагам, че госпожица Смрика случайно е дочула нещо през вратата и си е направила грешно заключение.

— Това са много пари! — настоя госпожица Смрика, цялата почервеняла. — Големият сандък под леглото на барона беше отворен!

— Така е — кимна Тифани — и както изглежда, госпожица Смрика случайно е дочула нещо доста продължително.

Някои от стражите се разхилиха, от което госпожица Смрика се вбеси още повече, ако това изобщо беше възможно. Тя си проби път напред.

— Отричаш ли, че стоеше там с ръжен и горяща ръка? — запита тя с лице, червено като на пуйка.

— Бих искала да обясня нещо, моля — каза Тифани. — Доста важно е. — Вече съвсем осезателно чувстваше нетърпеливата болка, която напираше да се освободи. Ръцете ѝ се изпотиха.

— Правеше черна магия, признай си!

Тифани дълбоко пое дъх.

— Не зная какво е това — изпъшка тя, — но знам, че едва удържам точно над рамото си последната болка, която баронът изпита на този свят, и трябва да се отърва спешно от нея, а не мога да го направя тук, с всичките тези хора наоколо. Моля ви! Имам нужда от открито пространство веднага! — Тя избута госпожица Смрика настрани, а стражите незабавно ѝ сториха път за безкрайна ярост на сестрата.

— Не я пускайте! Ще се омете! Те все така правят!

Тифани познаваше замъка доста добре. Всъщност всички го познаваха. Надолу по стъпалата имаше вътрешен двор и тя светкавично се отправи натам, усещайки как болката се размърдва и се приготвя за нападение. За да я овладее, човек трябваше да си я представя като някакво животно, което може да държи в клетка, но това вършеше работа до известно време. Горе-долу колкото… ами всъщност до момента.

Сержантът изникна до нея и тя го сграбчи за ръката.

— Не ме питай защо — успя да процеди през стиснати зъби, — само хвърли шлема си във въздуха!

Той беше достатъчно съобразителен да изпълнява заповеди и запрати шлема си във въздуха като супена паница. Тифани запокити болката след него, усещайки, ужасното, почти змийско движение, с което се изтръгна от нея. Шлемът спря насред въздуха, сякаш ударил невидима стена, и падна на калдъръма в облак от пара, сгънат почти на две.

Сержантът го вдигна и моментално го пусна отново.

— Дяволски пари! — Той се оцъкли в Тифани, която се опираше на стената и се мъчеше да си върне дъха. — И ти си поемала такава болка всеки ден!

Тифани отвори очи.

— Да, обаче обикновено имам достатъчно време да намеря къде да я източа. Водата и скалите не вършат много добра работа, но металът е доста надежден. Не ме питай защо. Ако се опитам да разбера как става, то просто не става.

— Чух, че можеш да правиш и какви ли не номера с огъня — сподели сержант Браян с възхищение.

— Огънят се контролира лесно, стига да си събереш мислите, но болката… болката се съпротивява. Болката е жива. Болката е врагът.