В черно като полунощ [bg]

Тифани погледна барона в очите. Синевата им бе избледняла, но в момента проблясваха с лисича лукавост.

В никакъв случай, каза си тя, не бива да показвам каквато и да било слабост сега. Той е като Баба Вихронрав — изпитва хората.

Баронът, сякаш прочел мислите ѝ, се разсмя.

— В такъв случай, госпожице Тифани Сболки, май служиш сама на себе си, а?

— Не бих казала, сър. Напоследък ми се струва, че служа на всички.

— Ха! — възкликна баронът. — Чувам, че работиш усилено и съвестно.

— Аз съм вещица.

— Да — кимна баронът. — Вече го каза ясно и категорично, и то няколко пъти. — Той се наведе напред, опрял двете си кльощави ръце върху дръжката на бастуна, и я погледна над тях. — Вярно е, значи, че преди около седем години си грабнала едно желязно тиганче и си отишла в някаква невъзможна страна, където си спасила сина ми от кралицата на елфите — изключително неприятна личност, доколкото успях да разбера?

Тифани се поколеба.

— Искате ли да е така?

Баронът се захили и размаха към нея кльощав пръст.

— Дали искам да е така? Виж ти! Хубав въпрос, госпожице Тифани Сболки, тъй наречена вещица. Чакай да помисля… нека да кажем, че… искам да знам истината.

— Е, онова за тигана, да си призная, е вярно и ами… Роланд беше доста зашеметен, така че, ами… трябваше да поема нещата в свои ръце. До известна степен.

— До… известна степен? — повтори старецът с усмивка.

— Не прекомерно голяма — бързо додаде Тифани.

— И защо, моля, никой не ми каза това навремето?

— Защото вие сте баронът — простичко отговори Тифани, — а момчетата с мечове спасяват момичета. Така е прието. Така става в приказките. Никой всъщност не иска да приеме обратното.

— Не ти ли беше обидно? — Той не сваляше очи от нея и изобщо не мигваше. Нямаше смисъл да лъже.

— Обидно беше — призна тя. — До известна степен.

— Като например прекомерно голяма?

— Да, струва ми се. Но после отидох да уча за вещица и това някак вече нямаше значение. Това е цялата истина, сър. Прощавайте, сър, но кой ви каза?

— Баща ти — отвърна баронът. — И съм му благодарен, че ми каза. Дойде да ме види вчера, да ме почете, преди да си отида, понеже усеща, както и ти, че умирам. Което впрочем е още една истина. И да не си посмяла да му разкажеш разговора ни, млада госпожице, вещица или не. Обещаваш ли?

Тифани знаеше, че опашатата лъжа тежеше на баща ѝ. Самата тя не се чувстваше толкова засегната, но на него му тежеше.

— Да, сър, обещавам.

Баронът помълча малко, без да сваля очи от нея.

— Знаеш ли, госпожице Тифани Сболки, както вече неведнъж се повтори — вещица, аз сега съм в такъв момент, когато очите ми са замъглени, но умът ми някак вижда по-далеч, отколкото можеш да си представиш. И сигурно все още не е късно да поправя някои грешки. Под леглото ми има сандък, обкован с месинг. Иди го отвори. Хайде! Сега.

Тифани издърпа сандъка, който сякаш беше пълен с олово.

— Ще видиш няколко кожени торбички — обади се старецът зад нея. — Вземи една. Ще намериш петнайсет долара. — Баронът се прокашля. — Благодаря ти, че спаси сина ми.