Седемте песни [bg]

Умът ми се бунтуваше, разкъсван между надеждите на Риа и безнадеждността на Бъмбълви. Не можех да приема и двете, но и двете ми се струваха подходящи за случая. Исках да вярвам в първото, но се боях от второто. Двойка чайки изпищяха и се завъртяха веднъж над главите ни, преди да се спуснат върху купчина морски звезди и миди. Прехапах устни. И да съществуваше лек, каква надежда имахме да го открием навреме? На този отдалечен плаж нямаше нищо освен дюни и вълни. Към кого да се обърнем? Нямаше кой да ни помогне.

Внезапно аз рязко се изправих. Имаше кой да ни помогне! Скочих и хукнах към скалистата издатина, потънала наполовина в сенки. Не обръщах внимание на вълните, които обливаха хлъзгавите камъни, и се препънах няколко пъти. По-лошото беше, че сред мъглите не открих нито следа от купчината плавен, където бях намерил мъдрата раковина. Дали някоя силна вълна не я бе грабнала? Сърцето ми се сви. Сигурно никога вече нямаше да я видя!

Полазих на ръце и крака, напредвайки сантиметър по сантиметър. Претърсвах влажните скали, преобръщах хлъзгави медузи и топях ръце в приливни вирчета. Най-после, прогизнал от пръските, аз забелязах парче дърво, а върху него — малка раковина. Същата ли беше? Бързо опрях до ухото си жълтеникавата черупка.

— Уашамбала, ти ли си?

Отговор не последва.

— Уашамбала — примолих се аз. — Ако си ти, отговори ми! Има ли лек за сянката на смъртта? Какъвто и да било.

Долових дълга влажна въздишка, като много бавен прибой.

— Научил си, плиссс, много болезнен урок.

— Да, да! Но сега можеш ли да ми помогнеш? Кажи ми има ли лек. Майка ми умира!

— Още ли, плиссс, носиш Галатор?

Лицето ми се изкриви.

— Не. Аз… го дадох някому.

— Можеш ли да си го върнеш, плиссс, много бързо?

— Не. При Домну е.

Раковината въздъхна отново, сякаш с отчаяние.

— Тогава не мога да ти помогна. Плиссс. Има лек, ала за да го откриеш, плиссс, трябва да отидеш в Отвъдния свят.

— Отвъдният свят ли? Земята на духовете? Но… Дотам мога да стигна само ако умра! — аз тръснах отчаяно глава и от черната ми коса се разлетяха солени капчици. — И това бих сторил, ако ще я спаси, наистина, но дори да поема на Дългото пътешествие, за което съм чувал, че води до Отвъдното, никога не бих могъл да се върна оттам!

— Така е. Дългото пътешествие води мъртвите, плисе, към Отвъдното, но не ги връща обратно при живите.

Спомних си нещо.

— Чакай! Дядо ми Туата е открил начин да пътува до Отвъдното! За да се съветва с великия Дагда. Дали не бих могъл да тръгна по неговия път?

— Този път бе неговата гибел. Плисе. Не забравяй това. Той бе убит от Балор, людоедът-слуга на Рита Гаур. Сега Балор пази тайния проход, наречен, плиссс, Отвъдния кладенец, и се е заклел да спре всеки съюзник на Дагда, който се опита да мине оттам.

— Отвъдния кладенец ли? Какво е това? Стълба към земята на духовете?

— Каквото и да е — изклокочи раковината, — единствената ти надежда, плиссс, е да го откриеш. Лекът, който търсиш, е Еликсирът на Дагда и само той може да ти го даде.