Седемте песни [bg]

Стиснах ръката на майка си.

— Няма да те изгубя отново.

Тя прие обета ми със скръбно и любящо лице.

— Нито пък аз — теб.

Обърнах се към дюните — Бъмбълви седеше на брега и лъскаше звънчетата си с ръкав. Изглеждаше твърдо решен да не обръща внимание на чайките, които подръпваха окаляния ръб на плаща му. Цъфтящата арфа и жезълът ми си стояха там, където ги бях оставил. Малко по-далеч зад тях избуялото червено цвете се поклащаше на вятъра.

— Ела. — Изправих се и помогнах на майка си да стори същото. — Искам да ти покажа нещо.

Прекосихме издатината и запристъпвахме по ситния пясък, прегърнати през кръста. Наслаждавах се на радостта да сме отново рамо до рамо, отново заедно, а когато си представих как ще й покажа Арфата и всичко, което може да прави, сърцето ми радостно запрепуска.

Сега съзнавах собствените си сили, точно както ми каза тя навремето. Беше ми споменала, че Туата е открил своите на подобна възраст. А нима не бях сторил нещо, което той, с цялата си вълшебническа мощ, не бе успял? Усмихнах се. Дори непрестанно изменящите се мъгли наоколо не можеха да ми устоят.

Когато наближихме Цъфтящата арфа, Елън ахна от изумление. Познавах я и не се изненадах, че вниманието й е привлякло цветето, а не Арфата. То изглеждаше още по-красиво сега, отколкото когато бе разцъфнало. Тъмночервена камбанка се поклащаше на извитото му стъбло, обкичено с яркозелени кръгли листа, подобни на изумруди. На всяко венчелистче блещукаше капка роса.

— Трябва да го помириша — обяви майка ми.

— Разбира се. — Усмихнах се още по-широко. — Аз го създадох, все пак.

Тя спря и се обърна към мен.

— Ти? Наистина ли?

— С показалец — гордо рекох аз. — Ела, да погледнем по-отблизо.

Колкото повече се приближавах, толкова по-силно исках да помириша цветето. Не просто за малко — жадувах да заровя лице в чашката му, жадно да отпия от великолепния му нектар, да се гмурна в него радостно, с главата напред. Почти не забелязах странната трепкаща сянка върху венчелистчетата му, решил, че е просто поредният трик на светлината, също както при раковините. Пък и никакви сенки, колкото и тъмни да бяха, не можеха да помрачат сияйната прелест на това цвете.

Ръката на майка ми падна от кръста ми, моята — от нейния. Продължихме към цветето, безмълвни, сякаш в транс, оставяйки тъмни дири в мокрия пясък. Единственото, за което можех да мисля, бе желанието ми да вдъхна уханието на цветето. Бяхме едва на стъпка от него, бризът подухна в лицата ни. Почти без да го усетим, ние се наведохме към чашката.

Поколебах се за миг, чудейки се дали да не й позволя да бъде първа. Толкова щеше да се зарадва! Тогава сянката пак потръпна и желанието ми да помириша цветето стана толкова силно, че забравих всичко друго. Приведох лице — близко, още по-близо.