Камъните падат, всички умират [bg]

— Аспън, искаш ли да излизаш с мен?

Извърнах се рязко към нея — толкова рязко, че вратът ми отново се схвана. Понякога Бранди задаваше въпросите си така, че не си сигурен дали е обикновен въпрос или в него не се долавя и обвинение. Обикновено погледът й уравновесяваше нещата в едната или другата посока, но в колата на Тео беше тъмно. Изобщо не можех да видя очите й.

При всички положения отговорът ми щеше да е еднакъв.

— Хм, да. Тоест твърдо да.

Тя се усмихна.

— Дааа, и аз така си помислих.

Стомахът ми леко се сви. Каза го мило, но нямаше да е първият случай, в който Бранди ме подвежда с лекота.

— Така ли? — попитах.

Тя кимна.

— Странно е, защото тъкмо скъсах с Тео, беше буквално току-що. А бяхме заедно от месеци. Би трябвало още да го превъзмогвам. Не би трябвало да седя тук и да искам…

— Да искаш какво? — попитах. Опитах се да не прозвуча твърде нетърпелив.

— Знаеш какво — отвърна тя и звънко се разсмя. Смях, напомнящ захарен памук. — Да целуна най-добрия приятел на бившия си. На всичкото отгоре в неговата кола.

Да. Определено това ми беше достатъчно. Наведох се напред, внимателно извърнах глава вляво и устните ни отново се сляха. Вкусът й беше същият като преди. Целуваше се по същия начин. Но всичко останало беше различно. Вместо шумните плискащи се с вода купонджии наоколо този път бяхме заобиколени от тишината в колата и леките неравномерни звуци от дишане, които ставаха все по-дълбоки и силни…

— Но не е ли странно? — попита тя и рязко се дръпна.

— А? — отвърнах замаяно.

— Това — настояваше тя и местеше ръка от мен към нея и обратното. — Би трябвало да чувствам, че е… твърде скоро. А не е така. Странно е.

И така, бях превъртял чувствата и на двамата през етапа след скъсването, но въпреки това Бранди продължаваше да търси причина, която й пречи да се сваля с мен. Не беше честно.

— Не, не е — казах аз. — Всяка раздяла е различна.

— Ти пък откъде ще знаеш — отвърна тя с тон, който беше донякъде закачлив, но не съвсем.

Права беше. Бях хлътнал по Бранди толкова отдавна, че изобщо не си бях правил труда да опитам да излизам с някоя друга. Най-близкото ми до среща преживяване беше това с Кийша Съливан, но беше забивка само за една вечер след бала и в резултат на това цели две седмици не можехме да се погледнем в очите. Това не се броеше за „връзка“.

— И все пак… — заговорих аз и сложих ръка на рамото й. И се свързах. Само да можех да открия съмнението, което я държеше на дистанция от мен, щях да го изтегля и…

Тя отблъсна ръката ми.

— По-добре влизай, става ли? Аз трябва да се върна на партито. Тео каза, че си е уредил място за преспиване, но все пак трябва да го проверя… — тя пое дълбоко дъх и звучно и продължи. — И ще помисля за това.

— За това — повторих. — За мен и теб?