Вековен дъжд [bg]

— Сигурна съм, че щеше да измислиш също толкова правдоподобно извинение, ако ти бях казала, че живее от тази страна на реката.

Флойд се усмихна и затегли куфара нагоре по стълбите.

— Ще го приема за положителен отговор. Какво си натъпкала в това чудо?

— Чаршафи. Никой не е живял в стаята за гости на леля от години, не и откакто аз се изнесох.

— Винаги можеш да отседнеш в моя апартамент.

Токчетата на Грета затракаха по каменните стъпала.

— И ще изхвърлиш Кюстин от стаята му, такава ли е идеята? Отнасяш се с горкия човек като със слуга.

— Не съм го чувал да се оплаква.

Грета бутна двойната врата на кафенето и за момент спря на прага, сякаш изчакваше да я снимат. Вътрешността бе задимена и изпълнена с огледала. Таванът бе богато изрисуван: миниатюрна версия на Сикстинската капела. Един от келнерите се обърна към тях с празно изражение на отказ върху лицето, след което поклати глава само веднъж.

Флойд се настани на най-близката маса:

— Два портокалови ликьора, мосю — каза на френски. — И не се тревожете, няма да останем дълго.

Келнерът измърмори нещо и им обърна гръб. Грета седна срещу него, свали си шапката и ръкавиците и ги остави на поцинкованата маса пред себе си. После хвърли угарката от цигарето си в пепелника и затвори очи с неимоверно търпение или смъртна умора. В светлината на кафенето той най-после си даде сметка, че на очите й нямаше грим и че просто изглежда ужасно изтощена.

— Съжалявам, Флойд — каза тя. — Не съм в особено добро настроение, както вероятно си забелязал.

Той посочи с пръст едната страна на носа си:

— Отново инстинктът ми на детектив. Никога не ме подвежда.

— Но не ти е натрупал състояние, нали?

— Все още очаквам почукването на вратата.

Навярно беше доловила нещо в гласа му: някаква цепнатина, от която извираше надежда или очакване. Тя изучи внимателно лицето му, плъзна ръка в чантичката си и извади друга цигара.

— Не се връщам за постоянно, Флойд. Когато ти казах, че напускам Париж, наистина го мислех.

Келнерът им донесе ликьорите, стоварвайки чашата на Флойд като слаб шахматист, признаващ загубата си.

— И за момент не съм допускал, че нещо се е променило — отговори Флойд. — В писмото ти пише, че се връщаш, за да посетиш леля си, докато е болна.

— Докато не умре — поправи го Грета, палейки цигарата.

Келнерът все още кръжеше над тях. Флойд бръкна в джоба на ризата си за банкнота, откри нещо, което му заприлича на пари и го извади на масата. Беше фотографията на Сюзан Уайт на конните надбягвания. Приземи се с лицето нагоре точно пред Грета.

Тя дръпна веднъж от цигарето.

— Новата ти приятелка, Флойд? Много е красива, поне това й признавам.

Флойд мушна фотографията обратно в джоба си и плати на келнера.