Несправедливост за всички [bg]

Отбивам на частния път и забелязвам белите вълнички по реката. Младите брезички в края на гората се гънат под свирепо виещия вятър. Струи дъжд обливат предното стъкло, а плътните облаци превръщат утрото в здрач.

Хондата, която предполагах, че принадлежи на Томи Милър, е изчезнала. Отварям вратата, която води от гаража към кухнята, и Рио едва не ме събаря. Радва се да ме види, а и не е свикнал да се прибирам у дома толкова рано.

Каролайн стои до печката, а Джак седи на масата. Пред него има висока купчина палачинки и ухание на бекон изпълва ноздрите ми. И двамата ме поглеждат изненадано.

— Какво правиш тук? — пита Каролайн.

Пренебрегвам я и отивам до масата.

— Къде е Томи? — питам Джак.

— Какво?

— Чу ме. Къде е Томи? Видях, че спи на канапето, преди да изляза.

— Предполагам, че се е прибрал у дома.

— Говори ли с него? Какво ти каза?

Въпросите, които изстрелвам към Джак, са бързи, а тонът ми е напрегнат. Той не е свикнал да се отнасям така с него. Каролайн се приближава и поставя чиния бъркани яйца на масата.

— В колко часа се появи Томи?

— Не знам — отговаря Джак. — Защо си толкова ядосан?

— Зададох ти въпрос и искам точен отговор. В колко часа дойде Томи?

— Не му крещи — прекъсва ме Каролайн студено.

— Не се бъркай в това.

Джак ме гледа ококорено. Не сме разменили и една дума накриво от първата му година в колежа, когато попрекали с купоните в Нашвил. Каролайн не отговаря. Знае какво изпитвам към Джак и е наясно, че не бих се държал по този начин без основателна причина.

— Не знам в колко е дошъл — казва Джак, като поглежда чинията си. — Тази сутрин се събудих и той беше тук. Беше вече буден.

— Говори ли с него, преди да си тръгне?

— Малко. Каза, че се втрещил от пиене снощи.

— В колко часа си тръгна?

— Преди десет минути.

— Какво друго каза?

— Не много. Беше доста тих. Мисля, че не се чувстваше добре.

— Как изглеждаше?

— Какво имаш предвид? Изглеждаше като човек, който е погребал баща си вчера и се е опитал да удави мъката си в бутилка алкохол.

— Изглеждаше ли като човек, който се е бил?

— Не забелязах нищо такова.

— Рани? Кръв? Синини?

— Не видях такива. Какво става, татко?

— Ами дрехите му? Видя ли нещо по дрехите му?

— Всъщност не. Искам да кажа, той носеше моите дрехи.

— Какво, по дяволите, е станало с неговите?

— Не знам.

Поемам си дъх дълбоко и сядам срещу него. Каролайн оставя тигана на печката и се връща до масата.

— По-добре седни — казвам й.