Богове на измамата [bg]

7.

Аман

Ферис взе Алис Мелвил от апартамента й. Намираше са в стария квартал до римския амфитеатър. Ферис не знаеше там да живеят други американци. Алис беше руса, носеше рокля с презрамки, сандали и пуловер, преметнат през раменете. В първия миг косата й сякаш се развяваше на забавен каданс.

— Здравей — каза тя, когато седна на предната седалка, и веднага смени радиостанцията. „Боже, красива е“, помисли Ферис.

Заведе я на вечеря в италианския ресторант в хотел „Хаят“ — най-романтичното място, за което се сети. Седяха под звездите, с газова печка до тях, която да пропъжда нощния хлад. Проблясваше в жълто и синьо като въглени в огнището. Ферис поръча бутилка вино и когато я изпиха — още една. Виното й развърза езика, макар че Ферис не мислеше, че това е проблем дори и да е съвсем трезва. Разказваше му за работата си с палестинските бежанци. Това беше нейната професия: работеше към една неправителствена организация, развиваща хуманитарна дейност в лагерите, които още приютяваха много бедни палестинци. Ферис я наричаше „Спасете децата“, макар че всъщност се казваше Съвет за хуманитарна помощ за Близкия изток.

— Бежанците нямат никаква надежда, Роджър — прошепна тя, сякаш това беше тайна. — Крепи ги само гневът. Слушат шейховете от Хамас и Ислямски джихад. Купуват си касетите с Бин Ладен. Когато заспиват вечер, мисля, че сънуват как убиват израелци и американци. А сега и италианци, за бога!

— Но не и теб — отвърна Ферис. — Теб не искат да те убият. — Беше толкова сериозна, че той можеше само да я гледа. Светлината на газовата лампа придаваше на косата й червеникав оттенък. Надвеси се над масата към нея, сякаш я слушаше. Докато говореше, виждаше в деколтето на роклята й как гърдите й се надигат и спускат.