Врата към лятото
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тинко Трифонов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Врата към лятото». Краткое содержание книги:
Тогава той се върна.
Пийт заби нокти в дланта му и зъби в месестата част на палеца му. Майлс изрева и го пусна.
Бел изписка:
— Пази се, шишко! — и замахна с ръжена.
Намеренията на Бел бяха достатъчно ясни, а освен това имаше и силата, и оръжието. Но не бе достатъчно умела с него, докато Пийт е много сръчен със своите оръжия. Той се гмурна под развъртяния ръжен и я атакува яростно — по две лапи за всеки неин крак.
Бел изпищя и изпусна ръжена.
Не видях много от онова, което последва. Все още гледах право пред себе си и можех да наблюдавам по-голямата част от всекидневната, но не и цялата, а никой не ми бе наредил да помръдна очи. Тъй че проследих останалото най-вече по шумовата картина, освен веднъж, когато на два пъти преминаха през полезрението ми — двама души, които преследват котка и сетне… невероятна изненада: двама души, преследвани от котка. Като изключим това, добивах представа за битката от гюрултията: трошене, тичане, викове, ругатни и писъци.
Не мисля обаче, че изобщо успяха да го докоснат.
Най-лошото за мен онази вечер бе, че във върховния час на Пийт, моментът на най-голямата му битка и най-великата му победа, аз не само не видях подробностите, но и бях в пълна безпомощност да ги оценя. Виждах и чувах, но не изпитвах нищо; в неговия Върховен час на истината, бях напълно безчувствен.
Сега си спомням и изпитвам онази емоция, която тогава не можех. Но не е същото; завинаги съм лишен от това тържество на духа, досущ като наркоман в меден месец.
Блъсканицата и ругатните спряха изведнъж и малко след това Майлс и Бел се върнаха във всекидневната. Задъхана, Бел попита:
— Кой остави онази проклета врата с вдигнато резе?
— Ти, кой друг. И млъкни накрая. Котаракът вече го няма.
Лицето на Майлс бе окървавено, както и ръцете му; той опипа пресните драскотини по лицето си и се намръщи. Сигурно в някой момент се е спънал и е паднал, поне състоянието на дрехите му подсказваше това, сакото му бе разкъсано на гърба.
— Да млъкна ли? Как пък не! Имаш ли пистолет в тая къща?
— А?
— Ще застрелям онзи проклет котарак.
Бел бе дори в по-лошо състояние от Майлс; тя имаше повече незащитена кожа, достъпна за ноктите на Пийт — краката, голите ръце и рамене. Беше ясно, че скоро няма да може да носи рокли с презрамки, а ако не получеше веднага веща помощ, сигурно щяха да й останат и белези. Приличаше на харпия, която се е била с посестримите си без всякакви правила за забранени хватки и удари.
— Седни! — повиши тон Майлс
Тя му отговори кратко и изразително:
— Ще убия онзи котарак.
— Или не сядай. Иди се измий. Ще те почистя с йод и разни други неща, сетне — ти мен. Но забрави котката; добре, че се отървахме от нея.
Бел произнесе нещо несвързано, но Майлс я разбра.
— Ти — също — отговори той, — даже повече. Виж какво, Бел, дори и да имах пистолет — а аз не казвам, че имам, — и ти излезеш и почнеш да го търсиш и да стреляш, независимо дали ще го улучиш или не, полицията ще довтаса тук за десет минути, ще души и ще задава въпроси. — Той се намръщи още по-силно. — Трябва да има закон срещу това да се отглеждат котараци като този. Той е опасен за обществото. Чуй го.
Всички можехме да чуем как Пийт броди около къщата. Вече не виеше; надаваше бойния си рев — приканваше ги да изберат оръжията си и да излязат навън, един по един или всички заедно.
Бел се вслуша и потръпна. Майлс рече:
— Не се безпокой. Не само пуснах резето на онази врата, която бе оставила отворена, но и заключих входната.
— Не съм я оставила отворена!
— Както искаш.
Майлс отиде и провери дали прозорците са добре затворени. После той и Бел излязоха от стаята. Известно време след това замлъкна и Пийт. Не знам колко дълго ги нямаше; за мен времето бе без всякакво значение.
Първа се върна Бел. Гримът и прическата й бяха съвършени; беше облякла рокля с дълъг ръкав и висока яка, бе сменила скъсаните си чорапи. Ако се изключат лепенките лейкопласт по лицето й, последствията от битката изобщо не личаха. И ако изражението й не бе толкова мрачно, можех да приема, че изглеждаше направо възхитително.
Тя дойде при мен и ми каза да се изправя, което и направих. Претърси ме бързо и изкусно, без да пропусне малкото джобче за часовника на жилетката, джобовете на ризата, както и диагонално скроения вътрешен джоб на сакото, каквито повечето костюми вече нямат. Плячката й не бе кой знае каква: портфейла ми с невзрачна сума в брой, документи за самоличност — шофьорска книжка и тям подобни, ключове, дребни монети, флакон-инхалатор срещу смога, разни джунджурийки, както и чекът, който самата тя бе пратила до мен. Тя го обърна наопаки и прочете допълнителните клаузи, които бях записал върху него; изненада се.