Мравките

Жонатан стоеше кротко и изглеждаше доста впечатлен. Що се отнася до професора, той сякаш отново преживяваше сцената, жестикулирайки като младеж, какъвто отдавна не беше.

— Отупвахме се здравата, за да ги прогоним. А те, те се ориентираха по дъха ни и по потенето. Всички бяхме правили йогистки упражнения за бавно дишане и за контролиране на страха. Опитвахме се да не мислим, да забравим за гроздовете войници, които искаха да ни убият. Изснимахме две ленти, като на няколко пъти използвахме светкавица. Когато привършихме, всички изскочихме от траншеята. С изключение на Едмон. Мравките го бяха покрили чак до главата и се готвеха да го изядат! Бързо го издърпахме за ръцете, съблякохме го и изстъргахме с мачете всички челюсти и глави, кои го бяха останали забити в тялото му. До един бяхме пострадали, но не колкото него, тьй като беше без ботуши. И най-вече той се беше паникьосал и беше отделил феромони на страх.

— Ужасно.

— Напротив, чудесно е, че се отърва жив. Впрочем тази случка изобщо не охлади страстта му към мравките. Напротив, продължи да ги изучава с още по-голямо ожесточение.

— А след това?

— Завърна се в Париж. Нямахме представа какво става е него. Проклетникът не се обади нито веднъж дори по телефона на стария си приятел Розенфелд. Най-сетне един ден научих от вестника, че е починал. Мир на душата му.

Той отиде до прозореца и дръпна завесата, за да погледне един стар термометър, закрепен в емайлираната ламарина.

— Хм, 30°, а сме още април, направо невероятно. От година на година става все по-горещо. Ако продължава така, след десет години Франция ще се превърне в тропическа страна.