Мравките
- Автор: Вербер Бернард
- Серия: Les Fourmis #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимир Петров
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Мравките». Краткое содержание книги:
Те са един милиард милиарда. Ние едва ги забелязваме, те обаче ни дебнат отдавна. За някои от тях сме богове. За други — злотворни същества. С удивителен интелект и организация, на които могат да завидят и най-страховитите армии, те се готвят за бъдещата безпощадна битка. Кои ще бъдат истинските господари на земята? От отговора на този въпрос зависи тяхното оцеляване… Също и нашето.
Професорът крачеше насам-натам и размахваше ръце, погълнат от своя разказ.
— Това е отровната кръв на Африка. Жива киселина. Техният брой е ужасяващ. Една колония „легионери“ снася средно петстотин хиляди яйца дневно. С тях могат да се напълнят цели ведра… Та значи този поток жива сярна киселина тече, изкачва се по склоновете и по дърветата, нищо не може да го спре. Птиците, гущерите или пък насекомоядните бозайници, които имат неблагоразумието да се приближат, незабавно биват разкъсани на парчета. Апокалиптично видение! Никакво животно не може да уплаши „легионерите“. Веднъж станах свидетел как една твърде любопитна котка направо изчезна пред очите ми. Те прекосяват дори потоците, като строят плаващи мостове от собствените си трупове!… В Кот д’Ивоар, в съседната на екотропния център Ламто област, населението така и не бе намерило лек срещу тяхното нашествие. Затова щом обявят, че тези миниатюрни Атилови хуни се задават към селото, хората се разбягват, отнасяйки със себе си всичко най-ценно. Поставят краката на масите и на столовете в съдове с оцет и започват да се молят на своите божества. Когато се завърнат, намират всичко изметено като от тайфун. Не е останала нито една трошица храна или каквото и да било друго органично вещество. Изчезнали са и всички паразити. В края на краищата мравките-легионери са най-ефикасното средство за почистване на колибата от пода до тавана.
— А как сте могли да ги изучавате, след като са толкова свирепи?
— Чакахме да стане обяд. Насекомите нямат система за регулиране на телесната температура като нас. Когато навън е 18°, и температурата на тялото им е 18°, а когато е горещо, кръвта им завира. За тях това е непоносимо. Затова още при първите жарещи лъчи „легионерите“ издълбават гнездо за лагер, в очакване на по-благоприятно време. Това е нещо като краткотраен зимен сън, само че теса блокирани не от студа, а от горещината.
— И тогава?
Жонатан действително не умееше да води диалог. Той смяташе, че разговорът е като два скачени съда. Този, който знае, е пълният съд, а този, който не знае — празният, в повечето случаи самият той. Този, който не знае, отваря широко ушите си и от време на време подклажда ентусиазма на своя събеседник с изрази като „И тогава?“ или „Кажете ми нещо повече за това“, както и с кимания на глава.
Дори да съществуваха други средства за общуване, той не знаеше за тях. Впрочем, като наблюдаваше своите съвременници, му се струваше, че те се впускат в паралелни монолози, по време на които всеки се опитва да използва другия за безплатен психоаналитик. При подобни обстоятелства той прилагаше своя собствена техника. В очите на околните изглеждаше може би пълен невежа, но по този начин поне научаваше непрестанно нови неща. Нима една китайска поговорка не твърди, че „Този, който пита, е глупав пет минути, а този, който не пита, цял живот“?
— Тогава ли? Тогава се приближихме, да го вземат мътните! И повярвайте ми, не беше шега работа. Надявахме се да намерим проклетата им царица. Онова дебело изчадие, което снася по петстотин хиляди яйца на ден. Искахме само да я видим и да я фотографираме. Обухме груби ботуши, с които чистят канализацията. Нямахме късмет, защото Едмон носеше 43 номер, а беше останал само един чифт 40. И той тръгна по джапанки… Спомням си, сякаш беше вчера. В дванадесет и тридесет очертахме върху земята предполагаемите граници на гнездото и започнахме да копаем наоколо траншея с дълбочина един метър. Потече някаква черна кипяща течност. Хиляди свръх възбудени войници защракаха с челюсти, които при този вид са остри като бръснач. Увисваха по ботушите ни, докато ние продължавахме да напредваме, удряйки с лопатите и кирките по посока на брачната килия. Най-сетне намерихме нашето съкровище. Царицата. Насекомо, десеторно по-голямо от нашите европейски царици, фотографирахме я в цялото и великолепие, докато тя вероятно крещеше God save the Queen на езика на миризмите… Резултатът не закъсня. Войниците се стекоха от всички страни и се струпаха на буци по краката ни. Някои успяваха да се покатерят по телата на своите съплеменници, вкопчили се преди това в каучука. Оттам полазваха под панталона, сетне под ризата. Всички заприличахме на Гъливеровци в страната на лилипутите, само че нашите лилипути само гледаха как да ни превърнат в преносими парчета храна! Трябваше да внимаваме най-вече да не проникнат в някой от естествените ни отвори: нос, уста, анус, уши. Случеше ли се това, с нас беше свършено. Те веднага започват да дълбаят отвътре!